Каква е вестта на Книгата

Думата „Библия“ буквално означава „Книгите“. Библията е първият писмен материал в човешката история, който е събран в подвързан книжен формат, какъвто познаваме днес. Освен това Библията е световна класика, която обхваща в периметъра на вниманието си всички народности групи по земята. Именно затова тази велика книга е преведена на всички езици по лицето на света. Библията е оказала дълбоко въздействие върху много народи. Тя е най-четената книга на планетата. Освен това обаче тя е и дълга книга със сложно повествование. Мнозина от нас нямат ясна представа или разбиране за темата на тази книга. Настоящата статия заема едно изречение от Библията, за да обясни нейното класическо послание.

Вестта на Книгата

Христос дойде, за да предаде себе си като жертва за всички хора, така че да се избавим от поквареното си естество и да възстановим връзката си с Бога. Този план е бил обявен още от самото начало на човешката история. Бог го подпечатва посредством жертвата на Авраам, посочвайки хълма Мория като мястото, където един ден ще се принесе в жертва самият Исус. Еврейският празник Пасха и неговите жертвоприношения са знак, който сочи към конкретния ден през годината, когато ще се принесе в жертва Исус.

Защо тази жертва е толкова значима? Изключително важен въпрос. Библията обявява един закон със следното изявление:

Заплатата за греха е смърт… (Римляни 6:23).

Думата „смърт“ буквално означава „отделяне“. Когато душата ни се отдели от тялото ни, ние умираме физически. По подобен начин понастоящем ние сме отделени от Бога в духовно отношение. Причината за това е, че Бог е свят (тоест безгрешен), докато ние сме покварени спрямо първоначалното творение на Бога и затова съгрешаваме.

За да онагледим всичко това, представете си една бездънна пропаст, от двете страни на която сме застанали ние с Бога. Също както откъснатият от дървото клон е мъртъв, ние сме се откъснали от Бога и сме станали духовно мъртви.

Нашите грехове са ни откъснали от Бога подобно на бездънна пропаст.
Нашите грехове са ни откъснали от Бога подобно на бездънна пропаст

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Това отделяне води след себе си вина и страх. Затова ние естествено се опитваме да прехвърляме мостове от нашата страна (на смъртта) към Божията страна. Правим го по най-различни начини: като ходим на църква, като спазваме религиозни ритуали, като вършим добрини, като помагаме на бедните, като медитираме, като се стараем да бъдем по-полезни, като се молим усърдно и т.н. Особено в такива общества, където дадена християнска църква (православна, католическа или протестантска) е основна част от местната култура, много хора си мислят, че спазването на различни религиозни обреди е достатъчно да удовлетвори Бога. Понякога тази религиозност може да бъде доста тежка, а съпровождащите я действия – непонятни и сложни. Това се онагледява в следващата илюстрация.

Колкото и да са полезни, добрите усилия не могат да преодолеят пропастта между нас и Бога.
Колкото и да са полезни, добрите усилия не могат да преодолеят пропастта между нас и Бога

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Проблемът се състои в това, че нашите усилия, заслуги и религиозни действия, макар и да не са нещо погрешно, сами по себе си са недостатъчни, понеже според цитирания по-горе библейски закон заплащането за нашите грехове е „смъртта“. Собствените ни усилия са като „мост“, който се опитваме да прехвърлим през бездната към Бога. Ала в крайна сметка ние не сме способни да го постигнем. Причината се състои в това, че нашите собствени добри заслуги не биха могли да разрешат основния ни проблем. Все едно да се опитваш да излекуваш злокачествено раково заболяване (водещо до смърт) чрез вегетарианска диета. Да се храниш вегетариански не е нещо лошо – даже би могло да бъде много добро. Но в крайна сметка това не може да излекува рака. За рака е необходимо съвсем различно лечение.

Този закон е лоша новина – дотолкова лоша, че често пъти ние предпочитаме въобще да не я слушаме. Вместо това пълним живота си с дейности и занимания, надявайки се, че някак си този закон ще ни подмине. Библията обаче подчертава този неприятен закон (за греха и смъртта) с цел да насочи вниманието ни към простичкия, но силен лек.

Заплатата за греха е смърт, но… (Римляни 6:23).

Малкият съюз „но“ показва, че в това изречение мисълта ще поеме по нова посока – към Добрата вест на Евангелието – така необходимият ни лек. В него се изразяват добротата и любовта на Бога.

Заплатата за греха е смърт, но Божият дар е вечен живот в Христос Исус нашия Господ (Римляни 6:23).

Добрата вест е, че жертвата и смъртта на Исус Христос са достатъчни, за да прехвърлят моста през пропастта помежду ни с Бога. Знаем го, понеже три дни след смъртта си Исус възкръсва телесно. Повечето от нас нямат представа за наличните свидетелства за неговото възкресение. Жертвата на Исус по пророчески начин е била разигравана през историята при жертвата на Авраам, както и при пасхалните жертви. Тези древни знаци са предназначени да сочат към Христос и по този начин ни помагат да открием необходимия ни лек.

Като човек Исус Христос води напълно безгрешен живот. Именно по тази причина той е способен да достигне както човешкия, така и Божия бряг, прехвърляйки мост през бездната между човека и Бога. Можем да изобразим този мост на живота по следния начин:

Исус Христос е мостът, който свързва Бога и човека над бездънната бездна.
Исус Христос е мостът, който свързва Бога и човека над бездънната бездна

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Обърнете внимание как е наречена в горния библейски стих жертвата на Исус. Той е принесен като… „дар“. Замислете се за това. Каквото и да представлява един подарък, той може да бъде наречен така единствено ако не вършите нищо, за да си го заслужите. Ако сте заслужили даден подарък, той представа да бъде подарък. По същия начин не е възможно да си заслужите жертвата на Исус Христос. Той принася себе си като дар. Тази истина е изключително простичка.

А какво представлява подаръкът? Библейският стих казва: „вечен живот“. Това означава, че грехът, който досега ни е носел смърт, вече ще бъде заличен. Мостът на живота, който прехвърля Исус, ни подсигурява възможност да възстановим връзката си с Бога и да приемем от него живот, който продължава завинаги. Бог ви обича изключително много. Тази истина е изключително силна.

Тогава как можем „да прекосим“ моста на живота? Да се върнем към подаръка. Ако някой ви връчи подарък, от вас се очаква да го приемете. При всеки подарък човек има две алтернативи. Или ще откажете подаръка („Не, благодаря!“), или ще го приемете („Да, моля! Приемам с благодарност!“). Същото се отнася и за този подарък. Не е достатъчно просто да го обмислите, да го изследвате или да го схванете. Вижте следващата илюстрация. На нея е показано как човекът тръгва по моста и приема Божия подарък.

Жертвата на Исус е подарък, който ние трябва съзнателно да приемем.
Жертвата на Исус е подарък, който ние трябва съзнателно да приемем

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Как по-точно да приемем този подарък? Библията дава отговор на този въпрос:

Всеки, който призове името на Господа, ще се спаси (Римляни 10:12).

Обърнете внимание как започва този библейски стих – с думата „всеки“. Поради възкресението си Исус е жив и до ден днешен. Той е Господ. Затова можете да призовете неговото име, а той ще ви чуе и ще ви даде своя подарък. Говорете с него напълно спокойно – сякаш водите съвсем нормален разговор. Може би досега никога не сте изричали молитва. Тук, по-долу ви предлагаме примерни думи, които можете да използвате. Това не е някаква мантра или заклинание. Силата на молитвата не се състои в конкретните думи. Силата ѝ е в доверието, с което приемате подаръка на Бога подобно на Авраам. Ако ние му се доверим, той ще ни чуе и ще ни отговори. Евангелието е изключително силно, а е толкова простичко! Използвайте следните думи, ако има нужда.

Скъпи Господи Исусе,
Давам си сметка, че поради греховете си съм откъснат от Бога. Колкото и да усилия да полагам, колкото и жертви да правя, пак няма да мога да прекося бездната помежду ни. Разбирам обаче, че твоята смърт е жертва, която прехвърля мост между мене и Бога. Вярвам, че след смъртта си ти си възкръснал и че твоята жертва е била достатъчна. Моля те да ме очистиш от греховете ми и да ме приведеш при Бога, за да имам вечен живот. Не искам да живея поробен под греха. Моля те, освободи ме от греха. Благодаря ти, Господи Исусе, за това, че си сторил всичко това за мен. Отсега насетне те моля да ме напътстваш в моя живот, за да те следвам като мой Господ.

Амин.

 

Какво е уникалното в любовната история на Рут и Вооз?

Ако ви помолят да назовете класически любовни истории, вероятно бихте посочили Елена и Парис (чийто романс подклажда Троянската война), Клеопатра и Марк Антоний (чиято любов вкарва Рим в гражданска война), Ромео и Жулиета, Красавицата и Звяра или може би Пепеляшка и Чаровния принц. Във всички тези повествования история, поп култура и романтична история се сливат, запленявайки вниманието ни, сърцето ни, въображението ни със своите страстни любовни романси.

Любовната история на Рут и Вооз

Колкото и да е изненадващо, избликналата между Рут и Вооз любов се оказва далеч по-трайна и благородна от всички изброени романси. Нещо повече, до ден днешен (повече от три хиляди години по-късно) тя все още продължава да оказва въздействие върху милиарди хора. Връзката помежду им освен това е картинен образ за една друга духовна любов, която ни се предлага. Във взаимоотношенията между Рут и Вооз също така виждаме елементи на преодоляваща културните рамки забранена любов, както и темите за имиграцията и любовта между властен мъж и уязвима девойка – въпроси, които днес са особено актуални в епохата на движението #MeToo. Този романс може и да се използва като модел за здравия и хармоничен брак. Поради всичко описано историята на Рут и Вооз си струва да се изследва.

Любовта между двамата е описана в библейската книга Рут. Материалът е сравнително кратък (едва около 2400 думи) и определено си струва да се прочете (вж. тук). Действието се развива около 1150 г. пр. Хр., което в действителност я превръща в най-древния писмен източник за разказана любовна история. По нея има направени и няколко филма.

Холивудски филм, изобразяващ историята на Рут 

Романтичната история на Рут

Ноемин и нейният съпруг заедно с двамата си синове напускат Израил, бягайки от суша. Вместо това се заселват в близка страна на име Моав (днес Йордания). Синовете им се задомяват с местни момичета, но после и двамата умират от заболяване. Умира също така и съпругът на Ноемин, оставяйки я сама вдовица с двете снахи. Тогава Ноемин взема решение да се прибере обратно в родината си. Една от нейните снахи на име Рут пожелава да дойде заедно с нея. След продължително отсъствие в крайна сметка Ноемин се прибира в родния си град Витлеем като немощна вдовица, придружена от Рут – млада и уязвима мигрантка.

Рут и Вооз се запознават

Лишена от доходи, Рут отива на близка нива, събирайки изпопадалите класове след поредната жетва. Според Мойсеевия закон са предвидени социални мерки, според които жетварите нарочно оставят изпопадалите житни класове, така че бедните хора да имат нещичко на трапезата. Случайно или не, Рут се озовава в землището на един заможен земевладелец на име Воаз. Към края на деня Воаз я забелязва как събира класове с жито от пръстта. Впечатлен от трудолюбието ѝ, той се разпорежда на служителите си небрежно да оставят по земята повече житни класове, за да може Рут да събере повече храна.

Рут и Вооз се запознават. Срещата помежду им е отразена в изкуството
Рут и Вооз се запознават. Срещата помежду им е отразена в изкуството

Поради изобилието от класове за събиране Рут идва отново и отново на нивата на Воаз, за да събира храна за вкъщи. Самият Воаз повелява никой от работниците му да не я притеснява по никакъв начин. Постепенно помежду им започва да се появява интерес, ала поради разликите във възрастта, социалния статут и етническия произход никой от двамата не предприема нищо. Тук обаче Ноемин се намесва като сватовница. Тя инструктира Рут да се присламчи в покоите на Воаз една вечер, след като той е празнувал събирането на жетвата. Воаз разбира намека и взема решение да се задоми с нея.

Сродник изкупител

Ситуацията обаче е по-сложна от обикновена любовна история. Ноемин има роднинска връзка с Воаз, а след като Рут е нейна снаха, следователно между Воаз и Рут има далечна фамилна връзка. Освен всичко друго Воаз има дълг да я вземе за съпруга и да стане за нея „сродник изкупител“. Според закона на Мойсей като роднина на съпруга на Ноемин той би трябвало да се ожени за Рут „в името“ на нейния починал съпруг (сина на Ноемин) и оттук насетне да подсигури живота ѝ. Това също така означава, че Воаз трябва да изкупи наследствените ниви на Ноемин.

Високата цена на нивите обаче не е най-голямата пречка пред Вооз. Оказва се, че има друг роднина, който според Мойсеевия закон притежава първо право да изкупи нивите на Ноемин и да се ожени за Рут. И така, бракът между Рут и Вооз зависи от решението на този друг роднина – дали самият той ще иска да поеме отговорността да се грижи за Ноемин и Рут или би бил готов да я отстъпи на Вооз. За целта се свиква събрание на градските старейшини и другият роднина тържествено се отказва от правото си. Това вече отваря вратите за Вооз да изкупи собствеността на вдовицата и да се ожени за чужденката Рут.

Наследството на Рут и Вооз

От брака на Рут и Вооз се ражда дете на име Овид, който след време ще се окаже дядо на бъдещия цар Давид. От своя страна получава обещание за „Христос“, който ще произлезе от неговите потомци. После следват и други пророчества и в крайна сметка столетия по-късно Исус Христос се ражда във Витлеем – същото градче, където са се запознали Рут и Вооз. Техният романс, техният брак и тяхното потомство довеждат до събитие, на което се осланят всички съвременни календари и всеобщи празници като Рождество и Възкресение Христово. А това не е никак зле за един романс в това незначително прашно градче преди около три хиляди години.

Образ на една по-велика любовна история

Джентълменското отношение и уважението, с които богатият и властен Вооз се отнася към овдовялата чужденка Рут, е особено силен пример предвид похотливия тормоз от страна на много мъже в нашата епоха, белязана от движението #MeToo. Историческото въздействие от тяхното потомство, появило се като плод от връзката и брака помежду им, може да се види всеки път, когато поглеждаме датата на мобилното си устройство. Тази история има влияние върху цялата последваща история на човечеството. Освен всичко това обаче романтичната връзка между Рут и Вооз също така е образ на една далеч по-велика любовна история. История, в която сме поканени да участваме дори ние с вас.

Ето как Библията описва нашето участие с думи, напомнящи за Рут:

 И ще я насея за Себе Си на земята; И ще покажа милост към непомилваната; И на ония, които не бяха мои люде, ще река: Мои люде сте вие; И те ще рекат, всеки един: Ти си мой Бог. (Осия 2:23)

Старозаветният пророк Осия (живял около 750 г. пр. Хр.) изтъква помирението в собствения си несполучлив брак, за да изобрази необятната любов на Бога към нас. Подобно на Рут, която идва в еврейската земя и получава любов от Вооз, от своя страна Христос желае да покаже любов дори и към онези, които са много далеч от Него. По-късно в Новия завет този текст ще се цитира (Римляни 9:25) като свидетелство колко много Бог простира своята любов към отдалечилите се от Него хора.

По какъв начин се изразява тази любов? Исус, който е далечен потомък на Вооз и Рут, също така е въплътеният Бог. В този смисъл той е нашият „сродник изкупител“ – също какъвто се явява Вооз за Рут. Исус заплаща нашия дълг към Бога, когато Го разпъват на кръст. За това се говори в Тит 2:14:

… който даде Себе Си за нас, за да ни изкупи от всяко беззаконие и очисти за Себе Си люде за Свое притежание, ревностни за добри дела. (Тит 2:14)

Също както Вооз заплаща висока цена, за да изкупи Рут, Исус като наш „сродник изкупител“ плаща със собствения си живот, за да изкупи нас.

Пример и за собствения ни брак

Начинът, по който Исус (а и Вооз) заплаща, за да изкупи и да спечели своята невяста, е невероятен пример и за нашия собствен брак. Библията ни дава ясни насоки по какъв начин да изграждаме брачните си отношения:

 21 …се подчинявате един на друг в страх от Христа. 22 Жени, подчинявайте се на своите мъже, като длъжност към Господа; 23 защото мъжът е глава на жената, както и Христос е глава на църквата (като само Той е спасител на тялото). 24 Но както църквата се подчинява на Христа, така и жените нека се подчиняват във всичко на своите мъже. 25 Мъже, любете жените си както и Христос възлюби църквата и предаде Себе Си за нея,

26 за да я освети, като я е очистил с водно омиване чрез словото, 27 за да й представи на Себе Си църква славна, без петно, или бръчка, или друго такова нещо, но да бъде света и непорочна. 28 Така са длъжни и мъжете да любят жените си, както своите тела. Който люби жена си, себе си люби. 29 Защото никой никога не е намразил своето тяло, но го храни и се грижи за него, както и Христос за църквата;

30 понеже сме части на Неговото тяло [от Неговата плът и от Неговите кости]. 31 “Затова ще остави човек баща си и майка си, и ще се привърже към жена си и двамата ще станат една плът”. 32 Тая тайна е голяма; но аз говоря това за Христа и за църквата; 33 Но и вие, всеки до един, да люби своята жена, както себе си; а жената да се бои от мъжа си. (Ефесяни 5:21-33)

Досущ както Вооз и Рут основават семейните си отношения върху любов и уважение, загрижеността от Христос към Църквата е пример как всички мъже би следвало да обичат съпругите си жертвоготовно. Би било прекрасно, ако всеки от нас се научи да съгражда своя брак според такива ценности.

Сватбена покана към нас

Също както всички хубави любовни истории, Библията завършва със сватба. Подобно на начина, по който Вооз изкупва дълговете на Рут и така разкрива пътя към венчавката им, заплатената от Исус цена подсигурява сватбения завършек на нашата история. Венчавката ни с Него не е фигуративна, а съвсем реална. Всички хора, които приемат поканата, събирателно се наричат „Христовата невяста“. Ето описание:

Нека се радваме и се веселим и нека отдадем Нему слава: защото дойде сватбата на Агнето, и Неговата жена се е приготвила. (Откровение 19:7)

Всички онези хора, които приемат поканата на Исус да бъдат изкупени от Него, стават Неговата „невяста“. Тази небесна венчавка е покана, отправена към всекиго от нас. Библията завършва със следните думи, насочена към мен и към теб:

И Духът и невестата казват: Дойди. И който чуе, нека рече: Дойди. И който е жаден нека дойде. Който иска, нека вземе даром водата на живота. (Откровение 22:17)

Отношенията между Рут и Вооз са пример за любов, която до ден днешен е достъпна за нас. Те са картина на небесния романс – тоест на начина, по който Бог е обикнал всекиго от нас. Той ще се ожени за своята невяста (тоест всички, които приемем предложението Му за брак). Както с всички други брачни предложения, и това трябва да се подложи на внимателна преценка. Започнете тук за информация относно цялостния „план“ на Бога, изложен ясно още от Сътворението. После тук можете да видите колко сериозно се отнася Бог към тази тема; тук за описание как Изкупителят заплаща цената и тук, за да видите по какъв начин всичко това е предсказано много отдавна, за да сме сигурни, че предложението идва лично от Бога.

 

 

 

Възкресението на Исус: факт или фикция?

В нашето съвременно и образовано време понякога си задаваме въпроса дали изконните вярвания – и особено тези от Библията – не са отживелици и суеверия. Библията описва редица чудеса, но може би най-впечатляващото от всички е историята за Възкресението на Исус Христос три дена след Неговото разпятие на кръст.

Съществуват ли някакви рационални свидетелства, сериозно подкрепящи възкръсването на Исус от мъртвите? Може за мнозина да звучи изненадващо, но действително е възможно да се приведат немалко аргументи – и то базирани не толкова на религиозни вярвания, колкото на достоверни исторически източници.

Струва си да изследваме този въпрос внимателно, тъй като неговият отговор оказва въздействие върху собствения ни живот. Всеки от нас рано или късно ще си отиде от този свят независимо колко пари имаме, какво е образованието ни и здравето ни, какви големи неща сме постигнали. Ако Исус наистина е надмогнал над смъртта, значи и самите ни можем да имаме реална надежда по отношение на собствената ни кончина. Нека да разгледаме някои ключови исторически свидетелства за Неговото възкресение.

Данни за Исус от историците Тацит и Йосиф Флавий

Общественият живот и публичната смърт на Исус категорично оказва въздействие върху развитието на човешката история. За да се уверим в това, не е необходимо да гледаме само в Библията. Светската историография включва няколко препратки към фигурата на Исус и влиянието, което Той е оказал върху съвременниците си. Ето два такива примера. Римският губернатор и историк Тацит споменава Исус, когато разказва как през 65 г. сл. Хр. император Нерон е екзекутирал християни по обвинение, че са подпалили столицата Рим. Ето какво пише Тацит няколко десетилетия по-късно през 112 г. сл. Хр.

„Нерон прехвърлил вината върху… човеци, които народът наричал християни, и ги наказал с най-необикновени наказания. Този, от когото иде това име, Христос, бил наказан със смърт, през управлението на Тиберий, чрез прокуратора Понтий Пилат; и потиснатото за момента гибелно суеверие отново избухнало не само из Юдея, родината на туй зло, но още и из Рим.“

– Тацит, Анали, XV:44

Тацит потвърждава няколко неща за Христос: (1) Той е реална историческа личност; (2) Той е екзекутиран от Пилат Понтийски; (3) Към 65 г. сл. Хр. (при управлението на Нерон) християнската вяра вече се е разпространила от Юдея до Рим с такава сила, че римският император се вижда принуден да предприеме мерки срещу нея. Обърнете внимание, че Тацит пише тези неща като недобронамерен свидетел. Той смята движението на поклонниците на Исус за „гибелно суеверие“. Макар да е настроен срещу християните, Тацит не отхвърля историческите факти по отношение на Христос.

От своя страна Йосиф Флавий е военен и историк. Пише до римски читатели от първи век. Обобщава историята на юдеите от самото ѝ начало до съвремието си. В тази връзка той обхваща също така живота и кариерата на Исус:

„По това време живееше също и Исус, мъдър мъж… извършваше удивителни дела като учител на хората, които приемаха истината с радост. Той привлече към себе си много юдеи, както и мнозина елини. Той беше Христос. Макар Пилат по обвинения на нашите народни първенци да го подхвърли на кръстна смърт, останаха му верни тези, които го бяха обикнали отначало. Тогава той им се яви на третия ден отново жив, както пророците Божии бяха предсказали това, а също така и хиляди други чудни неща за него. И до днес съществува община от християни, които се наричат така по неговото име.“
– Йосиф Флавий, Юдейски древности, XVIII:33 (писано през 90 г. пр. Хр.)

Йосиф Флавий потвърждава, че: (1) Исус е съществувал; (2) Бил е религиозен водач; (3) Последователите Му публично да прогласявали възкресението на Исус. Очевидно тези сведения ни помагат да надзърнем в миналото и да се уверим, че смъртта на Исус Христос е била добре познато събитие, а истината за възкресението Му се разпространява от вярващите из целия гръкоримски свят.

Историческа обстановка – сведения от Библията

Един лекар и историк на име Лука предоставя допълнително детайли относно това, как вярата в Христос се е разпространявала в древния свят. Ето два цитата от неговата книга Деяния на апостолите, писана през 63 г. сл. Хр.:

„Свещениците, началникът на храмовата стража и садукеите дойдоха при тях [т.е. при Петър и Йоан], възмутени за това, че те поучаваха народа и проповядваха в Името на Исус възкресението от мъртвите. И те сложиха ръце на тях и ги поставиха под стража… И като гледаха дързостта на Петър и Йоан и бяха вече забелязали, че са неучени и необразовани хора, се чудеха и познаха, че са били с Исус… И  се съвещаваха помежду си: Какво да направим на тези хора? На всички ерусалимски жители е известно, че бележито знамение стана чрез тях, и не можем да го отречем…“
Деяния на апостолите 4:1-16

„Първосвещеникът и всички, които бяха с него, а именно сектата на садукеите, станаха и се изпълниха със завист, сложиха ръце на апостолите и ги хвърлиха в общата тъмница… И като чуха това, се късаха от яд и възнамеряваха да ги убият… И като повикаха апостолите и ги биха, им заповядаха да не говорят в Името на Исус и ги пуснаха…“
Деяния на апостолите 5:17-40

Можем да видим, че тогавашните водачи са полагали всячески усилия да прекратят тази нова вяра. Първоначалните вълнения се случват в Ерусалим – същото място, където само няколко седмици по-рано Исус е бил екзекутиран публично и погребан.

Въз основа на подобни исторически сведения можем да разглеждаме възкресението на Исус, претегляйки възможните алтернативи и преценявайки коя от тях звучи най-смислено, без да изхождаме от предварителна презумпция на вяра за свръхестественото възкресение.

Тялото и гробницата на Исус

По отношение на трупа на Исус Христос има само две възможни алтернативи. Или в неделната сутрин гробницата е била празна, или тялото все още е било в нея. Други варианти не може да има.

Да предположим, че трупът е останал в гроба. Ако разгледаме наличните исторически сведения за последователността на събитията обаче, бързо ще достигнем до трудности. Защо римските и юдейските власти в Ерусалим са положили толкова много усилия да потушат приказките за възкресението? Нали тялото е било в гробницата успоредно с публичните прокламации на учениците, че Христос е възкръснал? Ако то е било там, тогава властите просто са можели да го извадят и да го покажат по улиците пред очите на всички! По този начин са щели да дискредитират прохождащото движение още в зародиш, без да се налага да хвърлят християните в затвор, да ги измъчват и да ги превръщат в мъченици. Освен това, замислете се. По това време в Ерусалим вече хиляди хора са повярвали във физическото възкресение на Исус.

Ако самият аз тогава се намирах сред множествата и слушах проповедите на апостол Петър, чудейки се дали да се доверя на невероятните му твърдения (в крайна сметка те водят до гонения), сигурно щях да отида лично до мястото, където са Го погребали. Щях със собствените си очи да проверя дали трупът все още е на мястото си. И ако тялото на Исус се окажеше вътре в гробницата, тогава цялото движение изобщо нямаше да се разгърне. Как щяха въобще да натрупват нови последователи при толкова враждебна среда и толкова инкриминиращи контра свидетелства? И така, ако тялото на Исус Христос бе останало вътре в гробницата, това мигновено щеше да доведе абсурдни неща. В такава теза няма логика.

Дали пък учениците не са откраднали трупа?

Разбира се, съществуват и други възможни обяснения за опразнената гробница. Всяко алтернативно предположение обаче следва да вземе предвид следното: римския печат върху гроба; римските войници, които неотлъчно го охраняват; грамадният и изключително тежък камък, с който е залостен входът; всичките 40 килограма балсам, с които е плътно намазано тялото. Списъкът продължава още. Мястото не ни позволява тук да изброим всички фактори и сценарии, обясняващи липсващото тяло. Най-разпространената версия обаче е твърдението, че самите ученици на Христос са откраднали трупа от гробницата, скрили са го някъде и после са се захванали да разпространяват тази масова заблуда.

Подобен сценарий не взема предвид по какъв начин унилите и умърлушени последователи на Исус, които два дена по-рано са се разбягали от страх за живота, сега изведнъж са се прегрупирали, стъкмили са план да отмъкнат тялото и някак си са се справили с обучените римски гвардейци. После са счупили печата на властите, преместили са масивната канара пред входа и са офейкали с балсамирания труп – и то без да дадат нито една жертва (всички те стават публични свидетели години наред). Нека да допуснем, че по някакъв начин са успели да изпълнят целия този заговор, а след това са се пръснали по цял свят, изграждайки основана на манипулации и измами религия. Мнозина днес смятат, че онези първи Христови ученици са били мотивирани от амбиция да прогласяват братство и любов между хората. Ала погледнете още веднъж описанията на доктор Лука и Йосиф Флавий, и ще основният спорен момент в тяхната вест е това, че апостолите поучават хората и прогласяват чрез Исус възкресение от мъртвите. Ето тази е водещата тема в техните проповеди и писания. Забележете например как апостол Павел в свое писмо от 57 г. сл. Хр. подчертава важността на Възкресението:

„Първо ви предадох онова, което и приех, че Христос умря за греховете ни… че беше погребан; че беше възкресен на третия ден… че се яви на Петър, а после и на дванайсетте… Ако Христос не е бил възкресен, то празна е нашата проповед, празна е и вашата вяра… Ако само в този живот се надяваме на Христос, то от всички човеци ние сме най-много за съжаление… Ако съм се борил със зверове в Ефес, какво ме ползва? Ако мъртвите не се възкресяват, „нека ядем и пием, защото утре ще умрем“…“
– I Коринтяни 15:3-32

Очевидно последователите на Исус поставят Неговото възкресение в центъра на цялото си движение. Представете си, че това основно тяхно учение е било лъжа – че самите ученици са откраднали тялото, за да не бъдат изобличени, в случай че някой го извади на показ. С подобен заговор сигурно са щели да подведат околните, но самите те помежду си са щели да знаят, че проповядват, пишат и съчиняват лъжи и измами. С времето обаче те буквално дават живота си за тази мисия. Защо биха се жертвали по такъв начин, ако знаеха, че основата на проповедите им е фалшификация? Хората дават живота си за дадена кауза, ако убедено вярват, че си струва да воюват за нея, или ако по някакъв начин тя ги облагодетелства. Ако тези ученици бяха отмъкнали трупа и го бяха скрили някъде, тогава са щели да са напълно наясно колко мащабна е тази лъжа. Вижте обаче как самите те разказват какво им е коствало да разпространяват вестта за Христовото възкресение – и се запитайте дали бихте били готови да платите толкова висока цена заради някаква лъжа:

Угнетявани сме отвсякъде… в недоумение сме… гонени сме… поваляни сме… Винаги носим в тялото си убиването на Господ Исус… Предавани сме на смърт… Смъртта действа в нас… Външният човек тлее… Стенем обременени… в скърби, в нужди, в утеснения… наказвани… наскърбени… сиромаси… нищо нямаме…
Бил съм в повече трудове, още повече в тъмници, в безброй бичувания, много пъти и на смърт. Пет пъти юдеите ми удариха по 39 удара; три пъти бях бит с тояги, веднъж ме биха с камъни, три пъти съм претърпял корабокрушение… Много пъти съм бил и… в опасност от реки… от разбойници… от съотечественици… от езичници, в опасност в град… в пустиня, по море, между лъжебратя; в труд и мъка, много пъти в неспане, в глад и жажда, много пъти в неядене, в студ и в голота… Кой изнемощява, без да изнемощявам и аз?
– II Коринтяни 4:8–6:10; 11:24-29

Колкото повече се замислям за безкомпромисния героизъм в живота на онези първи християни (нито един от тях не се отмята от думите си, „признавайки“ за измамата), толкова по-невъзможно ми се струва да не са вярвали искрено в това, което говорят. Ако обаче са вярвали в истинността на тези факти, значи няма как да са откраднали и скрили тялото на Христос. Един известен криминолог и юрист, обучавал студенти в Харвард как да разпознават слабостите в свидетелски показания, изтъква следното по отношение на Христовите ученици:

„Хрониките на военното дело едва ли могат да посочат друг пример с такова героично постоянство, издръжливост и самоотвержена смелост. Християните са имали всякакви мотиви да преценят основанията за своята вяра и свидетелствата на великите факти и истини, които са проповядвали.“
– Greenleaf, An examination of the Testimony of the Four Evangelists by the Rules of Evidence Administered in the Courts of Justice (1874, p.29)

Многозначително в тази връзка е също така и мълчанието на техните противници – както сред евреите, така и сред римляните. Никой от враговете на християните не полага каквито и да е усилия да разкаже „реалната“ история или да уличи учениците в лъжа. По този повод д-р Монтгомъри пише следното:

„Така се подчертава достоверността на свидетелството в полза на Христовото възкресение, което едновременно се представя в синагогите – тоест между самите зъби на опозицията, посред враждебно настроени противници, които със сигурност биха унищожили този случай… ако фактите говореха друго.“
– Montgomery, Legal reasoning and Christian Apologetics (1975, pp. 88-89)

Не ни достига мястото тук да вземем предвид всички измерения на този въпрос. Обаче неукротимата дързост на учениците и мълчанието на техните недобронамерени и враждебно настроени съвременници показва недвусмислено, че има категорични аргументи в полза на възкресението на Христос. Тази тема си струва да се обмисли с най-голяма сериозност. Един от начините е да я разгледате в нейния библейски контекст. Прекрасна изходна позиция са знаменията на Авраам и Мойсей. Въпреки че тези хора са живели стотици години преди Исус, животът им съдържа пророчески предсказания за смъртта и възкресението Му.

За мен: мъдростта, която научих от алкохолизиран и заможен плейбой

Искам да споделя как Евангелието придоби значимост за мен – пътешествие, което беше повлияно от Соломон и от неговото търсене на удоволствия и мъдрост. Това ще ви помогне да придобиете по-ясна представа откъде идват статиите на тази интернет страница. (О, също и малко основна информация. Името ми е Рагнар Оборн. Живея в Канада. Женен съм и имаме син. Следвал съм в Университета в Торонто, Университета в Ню Брънсуик и Университета Акадия.)

Липса на мир въпреки привилегиите на млади години

Роден съм в благосъстоятелно семейство, като и двамата ми родители бяха професионалисти в различни области. Когато бях още малък, се преместихме от Швеция да живеем в Канада. С течение на годините съм живял в няколко различни държави – Алжир, Германия, Камерун, – докато в крайна сметка се завърнах в Канада, за да следвам. Като останалите си връстници исках (и все още искам) да водя пълноценен живот с удовлетворение, с усещане за мир, за смисъл на живота, както и да имам приятели и среда.

Поради контакта с различни общества – и светски, и религиозни, – се научих да ценя книгите. Чрез четенето достигах до разнообразни идеи по отношение на „истината“ и „пълностойния“ живот. През онези години ми правеше впечатление, че макар да бях облагодетелстван (както повечето хора на Запад) с безпрецедентно благосъстояние, технологии и възможности, въпреки това парадоксално не успявах да достигна до тези две цели. И истината, и пълноценният живот някак си ми убягваха. Установих също, че за разлика от предишни поколения днешните взаимоотношения между хората бяха далеч по-краткотрайни и преходни. Животът ми беше белязан от константно усещане за състезание с някого. Внушаваше ми се, че ако успеем да спечелим „само още малко“, ще постигнем удовлетворение. Ала колко по-точно беше това „още малко“? И за какво идеше реч? За пари ли? За научни познания? За технологии? За удоволствия?

Като млад човек изпитвах някакъв дълбок ужас, който може би най-добре може да се дефинира като смътно неспокойствие. Тъй като баща ми работеше като консултант инженер в Африка, непрестанно бях в компанията на други заможни, привилегировани и добре образовани западни тийнейджъри. Ала животът ни там не съдържаше особено много развлечения. Затова с моите приятели мечтаехме да се завърнем по родните си места и да се наслаждаваме на разнообразието от телевизионни програми, хубава храна, богати възможности и лесен западен живот. Внушавахме си, че тогава най-сетне ще бъдем „доволни“. Когато обаче пътувахме за кратко до Канада или до Европа, след първоначалните вълнения неизменно се връщах към същото чувство за неспокойствие. А и по-лошото беше, че го виждах у всички хора, които живееха на Запад.

Каквото и състояние да притежаваха (което си беше доста по всякакви измерения), всички ламтяха да придобият още нещо. По едно време си мислех, че ще намеря „отговора“, ако имам красива приятелка. Известно време отношенията с нея сякаш позапълниха нещо у мен, ала с течение на месеците отново взе да се завръща усещането за празнота и неудовлетвореност. После смятах, че след като завърша гимназия, всичко вече ще се нареди: щях да си изкарам шофьорска книжка и да придобия повече независимост, надявайки се, че така най-сетне търсенето ми ще приключи. Днес слушам как хората си представят, че след като се пенсионират, най-сетне ще достигнат пълното удовлетворение. Наистина ли? Да не се окаже, че сме изкарали целия си живот в търсене на едно след друго нещо, надявайки се как следващият етап току зад ъгъла ще ни го донесе. А после… изведнъж животът ни приключва. И сме препускали залудо!

Мъдростта на Соломон

През тези години писанията на Соломон започнаха да ми оказват дълбоко впечатление. Докато управлява древния Израил, Соломон придобива известност по цял свят за своята мъдрост. Той написва няколко книги в Стария завет. В книгата Еклисиаст той разказва за същия вид неспокойствие, с който се сблъсквах и аз през младежките си години. Ето какво пише той:

1 Аз рекох на сърцето си: Ела сега, да те опитам с веселба, Затова, се наслаждавай с благо; И, ето, и това беше суета. 2 Рекох за смеха: Лудост е, – И за веселбата: Що ползва тя? 3 Намислих в сърцето си да веселя плътта си с вино, Докато сърцето ми още се управляваше от мъдростта, И да усвоя безумието докле видя какво е добре да вършат човешките чада Под небето през всичките дни на живота си.

4 Направих си големи работи; Съградих си къщи; насадих си лозя; 5 Направих си градини и садове, И насадих в тях всякакви плодни дървета; 6 Направих си водоеми, за да поя от тях Насадения с дървета лес; 7 Придобих слуги и слугини, И имах слуги родени в дома ми; Имах още чреди и стада Повече от всички, които са били преди мене в Ерусалим; 8 Събрах си и сребро, и злато, И особените скъпоценности на царете и на областите; Набавих си певци и певици, И насладите на човешките чада – Наложници твърде много.

9 Така станах велик и уголемих се Повече от всички, които са били преди мене в Ерусалим; Още и мъдростта ми си остана в мене. 10 И от всичко, което пожелаха очите ми, Нищо не им отрекох; Не спрях сърцето си от никаква веселба; Защото сърцето ми се радваше във всичките ми трудове, И това беше делът ми от всичкия ми труд. (Еклисиаст 2:1-10)

Богатства, слава, знания, планове, жени, удоволствия, царство, кариера, вино… Соломон е разполагал с всичко това, че и повече от всекиго другиго. Интелектът на Айнщайн, състоянието на Бил Гейтс, сексуалния живот на Мик Джагър, монархическа жилка като на принц Уилям – всичко това съсредоточено в една личност. Възможно ли е някой да си съперничи с него? Сигурно бихме очаквали, че поне цар Соломон ще да е намерил разковничето за пълното удовлетворение в живота. Той обаче достига до следното заключение:

2 Суета на суетите, казва проповедникът; Суета на суетите, всичко е суета.13 И предадох сърцето си да издиря И да изпитам чрез мъдростта Относно всичко, що става под небето. Тежък е тоя труд, който Бог е дал на човешките чада, За да се трудят в него. 14 Видях всичките дела, що се вършат под слънцето; И, ето, всичко е суета и гонене на вятър. (Еклисиаст 1:2, 13-14)

11 Тогава разгледах всичките дела, Които бяха извършили ръцете ми, И трудът, в който бях се трудил; И, ето, всичко беше суета и гонене на вятър, И нямаше полза под слънцето. 20 За това, аз наново направих сърцето си да се отчае Поради всичкия труд, в който съм се трудил под слънцето.

21 Защото има човек, който се е трудил С мъдрост, със знание, и със сполука; Но пак той ще остави всичко за дял на едного, Който не е участвал в труда му. И това е суета и голямо зло. 22 Защото каква полза на човека от всичкия му труд И от досадата на сърцето му, В който се изморява под слънцето? 23 Понеже всичките му дни са само печал, И трудовете му скръб; И още и нощя сърцето му не си почива. И това е суета. (Еклисиаст 2:11, 21-23)

Това не е никак щастлив човек! Една от неговите величествени поеми, озаглавена „Песен на песните“, описва подробно негова богата на еротична любовна афера – нещо, което бихме очаквали да донесе удовлетворение на човек до края на живота му. В крайна сметка обаче той не намира трайно удовлетворение дори в тази връзка.

Накъдето и да се обърнех – било към приятелите ми, било към обществото около мен, – навсякъде виждах как хората се опитват да търсят житейско удовлетворение в същите неща като Соломон. В неговите писания обаче вече бях открил, че самият той не е достигнал до никакви задоволителни отговори в такива неща. Така стигнах до заключението, че ще трябва да потърся някъде другаде – да поема по пътека, която не е толкова утъпкана.

Наред с всички гореописани въпроси изпитвах притеснения и от още едно нещо в живота. Соломон също стига до това нещо:

19 Защото каквото постига човешките чада Постига и животните; една участ имат; Както умира единия, така умира и другото; Да! един дух имат всичките; И човек не превъзхожда в нищо животното, Защото всичко е суета. 20 Всички отиват в едно място; Всички са от пръстта, и всички се връщат в пръстта. 21 Кой знае духът на човешките чада, че възлиза горе, И духът на животното, че слиза долу на земята? (Еклисиаст 3:19-21)

2 Всичко постига всичките еднакво; Една е участта на праведния и на нечестивия, На добрия и на нечестивия, на чистия и на нечистия, На оногоз, който жертва, и на оногоз, който не жертва; Както е добрият, така е и грешният, И оня, който се кълне, както оня, който се бои да се кълне.

3 Това е злото между всичко, което става под слънцето, Че една е участта на всичките… 4 Защото за оногоз, който се съобщава с всичките живи, има надежда; Понеже живо куче струва повече от мъртъв лъв. 5 Защото живите поне знаят, че ще умрат; Но мъртвите не знаят нищо, нито вече придобиват, Понеже споменът за тях е забравен. (Еклисиаст 9:2-5)

Уди Алън срещу Соломон

Смъртта е окончателна и властва над всички нас. Както пише Соломон, тя е участта на всички хора – и добри, и лоши; и религиозни, и атеисти. Уди Алън е сценарист и режисьор на филма „Ще срещнеш висок тъмнокос непознат“. Творбата представлява трагикомичен поглед към смъртта. В едно свое интервю за филмовия фестивал в Кан сценаристът разкрива какво мисли за смъртта с добре познатото си чувство за хумор:

„Отношенията ми със смъртта остават същите. Силно против нея съм. Мога само да я чакам. Няма никакви предимства в остаряването. Нито ставаш по-умен, нито по-мъдър, нито по-улегнал, нито по-благ. Нищо от тези неща не се случва. Същевременно обаче болките в гърба нарастват, увеличават се стомашните разстройства, зрението ти отслабва и в един момент трябва да се снабдиш със слухово апаратче. Лоша работа е човек да остарява и препоръчвам, ако можете да го избегнете, да положите всячески усилия да не го правите.“

Малко по-нататък той посочва как човек да проведе живота си предвид неизбежността на смъртта.

„Човек трябва да си има някои илюзии в живота. Ако гледаш на него прекалено откровено и открито, животът ще се окаже непоносим, понеже по принцип си е доста мрачно начинание. Такава винаги е била моята гледна точка за живота. Възприемам го като нещо доста мрачно и песимистично… Действително смятам, че той е мрачно, болезнено, кошмарно, безцелно изживяване и че единственият начин да бъдеш щастлив е като си повтаряш някакви лъжи и им вярваш.“

Наистина ли това са единствените варианти? Или да възприемем откровената пътека на Соломон, достигайки до безнадеждност и безсмислие, или да се впуснем по предложението на Уди Алън, като си внушаваме разни лъжи и се заблуждаваме сами себе си само и само за да можем да преживеем по-щастлива илюзия? Никоя от тези алтернативи не ми изглежда особено привлекателна. Във връзка със смъртта също така идва и въпросът с вечността. Съществува ли действително Раят и (още по-притеснителният въпрос) съществува ли място на вечното осъждение – тоест Адът?

През последната ми година в гимназията ни дадоха задание да съберем сто различни литературни текста (поеми, песни, разкази и пр.). По-голямата част от моята колекция се занимаваше с тези въпроси. Чрез натрупаните съчинения успях „да се запозная“ с още много хора, които са се борили с абсолютно същите въпроси като мен. Техните гласове идваха от различни епохи, култури, философии и жанрове.

Евангелието – дойде време да го прегърна

В списъка си бях включил и някои от популярните изказвания на Исус, включени в четирите евангелия:

Аз дойдох за да имат живот, и да го имат изобилно. (Йоан 10:10)

Постепенно у мен започна да се натрупва все по-сериозната надежда, че отговор на моите въпроси все пак съществува. В крайна сметка думата „евангелие“ (която дотогава просто ми звучеше като някакво неопределено религиозно понятие) в действителност означаваше „добра вест“. Наистина ли четирите евангелия съдържаха добри вести? Или и те представляваха нечии мнения и слухове? За да си отговоря на този въпрос, трябваше да извървя две пътеки. Първо, трябваше да си изградя свое собствено информирано разбиране за Благовестието. Второ, при положение че съм живял в различни религиозни култури, аз се бях срещал с хора и бях чел автори, които изразяваха редица възражения по отношение и срещу библейското Евангелие. Това бяха все информирани и интелигентни хора. Налагаше се да се науча да мисля критично по отношение на Благовестието, предпазвайки се както от безсмисленото критикуване, така и от безкритичното вярване.

В един много реален смисъл, когато се захванеш с такъв вид пътешествие, ти всъщност така и не достигаш до някаква крайна точка. Самият аз обаче стигнах до заключението, че християнското Евангелие предоставя отговори на същите онези въпроси, които столетия по-рано са повдигнати от Соломон. Всъщност цялата идея на Евангелието е именно да адресира теми като пълноценния живот, смъртта, вечността, както и приложенията им в ежедневието като любовта в домашните отношения, вината, страха, прошката. Евангелието твърди, че то е основата, върху която всички ние можем да градим нашия живот. човек може и да не харесва непременно отговорите на Евангелието, може и да ги приема или да не вярва в тях, но като се има предвид, че то адресира точно тези основополагащи човешки въпроси, би било проява на глупост да го пренебрегнем.

Освен това установих, че понякога Евангелието ме кара да се чувствам доста некомфортно. В едни времена, когато почти всичко около нас ни кара да не приемаме живота прекалено сериозно, Евангелието в прав текст провокира сърцето ми, съзнанието ми и силите ми. Въпреки че ми донася живот, то не е нещо елементарно и лековато. Ако отделите време да се замислите и да вникнете в Евангелието, вероятно ще достигнете до същите заключения. Прекрасна начална точка е да разгледате едно ключово изречение, което обобщава цялото послание на Евангелието.

Защо добрият Бог е сътворил злия дявол?

Библията казва, че дяволът (чието име е Сатана) под формата на змия е изкусил към грях Адам и Ева и е причинил тяхното падение. Тук обаче възниква един важен въпрос: Защо Бог е сътвори злия дявол (думата означава „противник“), за да провокира покварата на Неговите добри творения?

Луцифер – сияещият

Според Библията Бог е създал един силен, интелигентен и красив дух, който е заемал първо място сред всички ангели. Дадено му е името Луцифер (което означава „сияещ“) и той е бил много добър. Той обаче е бил надарен и със свободна воля, така че да може сам да взема решения. Един текст в Исая 14 глава описва какво решава да стори той.

Как си паднал от небето, ти Деннице, сине на зората! Как си отсечен до земята, ти, който поваляше народите; А ти думаше в сърцето си: Ще възляза на небесата, Ще възвиша престола си над Божиите звезди, И ще седна на планината на събраните богове към най-крайните страни на север, Ще възляза над висотата на облаците, Ще бъда подобен на Всевишния. (Исаия 14:12-14)

Луцифер, подобно на Адам, е изправен пред важно решение. Можел е да признае Бога като Бог или да се опита самият той да стане божество. Неколкократните му закани в цитирания по-горе текст показват как той взема решение да се възпротиви срещу Бога и да обяви самия себе си за всевишен. Друг текст от книгата на Езекиил ни предоставя паралелно историята за падението на Луцифер:

13 Ти бе в Божията градина, в Едем; ти бе обсипан с всякакви скъпоценни камъни; със сард, топаз, диамант, хрисолит, оникс, яспис, сапфир, антракт, смарагд и със злато; направата на тъпанчетата и на свирките ти е била приготвена за тебе в деня, когато си бил създаден.

14 Ти беше херувим, помазан, за да засеняваш; и Аз те поставих така, щото беше на Божия свят хълм; ти ходеше всред огнени камъни. 15 Ти бе съвършен в постъпките си от деня, когато бе създаден, догдето се намери беззаконие в тебе.

16 От много голямата ти търговия напълниха всичко всред тебе с насилие, и ти съгреши; затова те отхвърлих като скверен от Божия хълм, и те изтребих отсред огнените камъни, херувиме засеняващи!

17 Сърцето ти се надигна поради хубостта ти; ти разврати мъдростта си поради блясъка си; Аз те хвърлих на земята, изложих те пред царете, за да те гледат. (Йезекиил 28:13-17)

Красотата, мъдростта и силата на Луцифер – все добри неща, дело на Създателя – довеждат до надигане на гордост у него. Гордостта го тласка към бунт, ала дори и след това той не изгубва силите и способностите си. Оттогава насетне Луцифер води космическо въстание срещу своя Създател, претендирайки да заеме Неговия престол и да се провъзгласи за божество. Стратегията му е да привлича на своя страна хората, като ги изкушава към същото решение като неговото: да обичат само себе си, да се еманципират от Бога и да отхвърлят Неговата власт. В сърцевината си изпитанието пред волята на Адам е същото както при Луцифер. Просто е представено под различна форма. И единият, и другият обаче се изкушават от мисълта да бъдат божества.

Сатана, който работи чрез околните

Текстът от книгата на Исая по-горе е насочен към „царя на Вавилон“, а цитатът от Езекиил визира „царя на Тир“. Според описанията в двата пасажа обаче очевидно не става дума за човешки същества. Неколкократните закани в текста от Исая илюстрират личност, която е запокитена от невидимия свят на земята поради това, че изразява претенции за небесния престол на Бога. Езекиил от своя страна се обръща към „херувим, помазан да закриля“, който някога е живял в Едем и „на Божия хълм“. Твърде често Сатана (Луцифер) се скрива зад някого и се опитва да влияе чрез него. В Едемската градина го прави чрез една змия. В текста от Исая се появява чрез личността на вавилонски монарх, а в Езекиил обладава тялото на тирския цар.

Защо Луцифер се е разбунтувал срещу Бога?

За какво му е обаче на Луцифер да оспорва престола на всемогъщия и всезнаещ Създател? Част от интелигентността е да си даваш сметка дали имаш сили да надвиеш опонента си. Луцифер може и да е имал сили, ала те са недостатъчни, за да успее да се надмогне над Твореца на вселената. Защо му е да рискува всичко само и само за да си пробва силите в битка, която не би могъл да спечели? Все ми се струва, че един интелигентен ангел би бил наясно какви са собствените му ограничения при челен сблъсък срещу Бога и че поради това би свил криле в покорство. Защо не го е направил? Този въпрос ме е озадачавал дълги години.

Еди ден обаче си дадох сметка, че Луцифер е можел да си представи Божието всемогъщество единствено чрез вяра – досущ както и ние. Библията намеква, че ангелите са били сътворени заедно с останалите творения, за които се говори в първа глава на книгата Битие. Един текст от книгата Йов например казва:

Господ отговори на Йов от бурята и каза:…
Къде беше ти, когато полагах основите на земята?
Обясни, ако знаеш…
Когато утринните звезди ликуваха
и всички Божии ангели възклицаваха?
(Йов 38:1,4,7)

Представете си как през седмицата на Сътворението самият Луцифер също е бил създаден и е придобил съзнание някъде из вселената. Първите му знания са, че той съществува, както и че някъде там има друго Същество, което претендира, че е Творец на цялата вселена. Откъде би могъл обаче Луцифер да знае дали това е вярно? Да не би този самоопределил се за „творец“ да се е появил в съществуване между звездите непосредствено преди самия Луцифер? Да не би само заради по-ранната си поява той има претенции да е по-могъщ и по-знаещ от Луцифер? А може би пък изобщо не е такъв… Може би както Луцифер, така и този „създател“ са се пръкнали в съществуване ей-така, един след друг? Въпрос на вяра е Луцифер да приеме твърдението на Създателя, че самият Луцифер е просто творение, докато Създателят е вечен и безграничен. В своята надменност обаче Луцифер отказва да повярва и вместо това се доверява на собствените си фантазии.

Сигурно отивам твърде далеч в цялото това предполагаемо описание как Луцифер може би си е мислел, че самият той (а и всички останали ангели) е равнопоставен на Бога и че и двамата еднакво са се появили в съществуване. Само че точно такава е презумпцията на съвременната космология. Някога, преди милиарди години, е съществувала само някаква космическа неустановеност в нищото. После от тази неустановеност се е пръкнала цялата вселена. Ето до това се свеждат съвременните теории за възникването на космоса. Така се оказва, че абсолютно всички – от Луцифер, през Ричард Докинс и Стивън Хокинг, до теб и мен – трябва да вземем лично решение дали ще повярваме в самодостатъчността на тази вселена или ще повярваме, че тя е създадена и поддържана от всемогъщ Създател.

С други думи, виждането не е вярване. Луцифер е виждал Бога и е разговарял с Него. При все това на него също му се е налагало „с вяра“ да приеме, че е бил създаден от Бога. Мнозина днес казват, че ако Бог „им се яви“, тогава ще повярват. В Библията обаче се разказва как немалко хора са виждали и чували Бога, но при все това са отказвали да Му се доверят. Ключовият въпрос е дали хората ще приемат словото на Бога и дали ще се доверят на нещата, които Той казва за себе си и за тях. От Адам и Ева през Каин и Авел, през Ной, през египтяните при първата Пасха, до прекосяващите Червено море евреи – а и дори до всички онези, които са наблюдавали от първа ръка чудесата на Исус Христос, – „виждането“ никога не е довеждало до вярване. Падението на Луцифер следва същата логика.

С какво е ангажиран дяволът днес?

Според Библията Бог не е направил „зъл дявол“. Създал е могъщо и интелигентно ангелско създание. Поради гордост това същество му обръща гръб и в следствие на това неговото първоначално величие, макар да не е изгубено, все пак е ужасяващо покварено. Ние с вас и всички останали хора сме се озовали на бойното поле между Бога и неговия „противник“ – дявола. Стратегията на дявола не се изразява в зловещи черни наметала с прокобни заклинания като на назгулите от Властелина на пръстените. Вместо това той се опитва да ни подмами подобно на него да обърнем гръб на спасението, което още от предвечността Бог ни е обещал чрез Авраам и чрез Мойсей и което е осъществил чрез смъртта и възкресението на Исус. Библията казва:

 И не е чудно; защото сам сатана се преправя на светъл ангел; тъй че, не е голямо нещо, ако и неговите служители се преправят на служители на правдата. Но тяхната сетнина ще бъде според делата им. (2 Коринтяни 11:14-15)

Тъй като Сатана и неговите служители са способни да се маскират като „светли ангели“, те го използват, за да ни подмамват по-лесно. Може би именно по тази причина евангелията ни препоръчват да не се доверяваме на вътрешните си инстинкти.

 

Какво представляват Десетте Божи заповеди? Какво ни учат те?

Мойсей е авторът на първите пет книги в Библията, които описват зараждането на израилеваата нация преди хиляди години. Мисията на Мойсей е да избави израиляните (или евреите), за да станат светлина за народите. Първоначално той ги извежда от робство в Египет с мащабна спасителна мисия, позната до днес като Пасха (или Песах). Тогава Бог освобождава израиляните по чудотворен начин, с който се намеква за бъдещото избавление на всички хора. Целта на Мойсей обаче е не само да изведе израиляните от египетско робство, но и да ги въведе в един нов начин на живот. И така, петдесет дена след Пасхата на избавлението Мойсей ги довежда в подножието на планината Синай (или Хорив), където Бог му дава законите за тях.

Какви са тези заповеди, които получава Мойсей? Целият набор от закони е доста дълъг, но първоначално Бог му дава няколко съвсем конкретни нравствени заповеди. Те са записани лично от Бога върху камък и са познати като Десетте заповеди (или Декалог). Тези десет постановления формират сбито обобщение на целия Закон – нравствените предпоставки преди даването на всичко останало. От този момент насетне те играят роля и на активен начин, по който Бог убеждава хората да се покаят.

Десетте заповеди

Ето текста на Десетте заповеди, записани от Бога върху камък, а сетне преписани от Мойсей в старозаветната книга Изход:

Тогава Бог изговори всички тия думи, като каза:

2 Аз съм Иеова твоят Бог, Който те изведох из Египетската земя, из дома на робството.

3 Да нямаш други богове освен Мене.

4 Не си прави кумир, или какво да било подобие на нещо, което е на небето горе, или което е на земята долу, или което е във водата под земята;

5 да не им се кланяш нито да им служиш, защото Аз Господ, твоят Бог, съм Бог ревнив, Който въздавам беззаконието на бащите върху чадата до третото и четвъртото поколение на ония, които Ме мразят,

6 а показвам милости към хиляда поколения на ония, които Ме любят и пазят Моите заповеди.

7 Не изговаряй напразно Името на Господа твоя Бог; защото Господ няма да счита безгрешен онзи, който изговаря напразно Името Му.

8 Помни съботния ден, за да го освещаваш.

9 Шест дни да работиш и да вършиш всичките си дела;

10 а на седмия ден, <който> е събота на Господа твоя Бог, да не вършиш никаква работа, ни ти, ни синът ти, ни дъщеря ти, ни слугата ти, ни слугинята ти, нито добитъкът ти, нито чужденецът, който е отвътре вратите ти;

11 защото в шест дни Господ направи небето и земята, морето и всичко що има в тях, а на седмия ден си почина; затова Господ благослови съботния ден и го освети.

12 Почитай баща си и майка си, за да се продължават дните ти на земята, която ти дава Господ твоя Бог.

13 Не убивай.

14 Не прелюбодействувай.

15 Не кради.

16 Не свидетелствувай лъжливо против ближния си.

17 Не пожелавай къщата на ближния си, не пожелавай жената на ближния си, нито слугата му, нито слугинята му, нито вола му, нито осела му, нито какво да е нещо, което е на ближния ти. (Изход 20:1-17)

Стандартът на Десетте заповеди

В днешно време понякога забравяме, че това са именно заповеди. Те не са препоръки. Нито са предложения. В каква степен обаче самите ние им се покоряваме? Ето какво се казва в Библията непосредствено преди Мойсей да получи Десетте заповеди:

И като се възкачи Моисей при Бога, Господ го повика от планината и рече: Така да кажеш на Якововия дом и да известиш на потомците на Израиля: … Сега, прочее, ако наистина ще слушате гласа Ми и ще пазите завета Ми, то повече от всичките племена вие ще бъдете Мое собствено притежание, защото Мой е целият свят. (Изход 19:3,5)

А ето какво се казва веднага след даването на Десетте заповеди:

После взе книгата на завета и я прочете, като слушаха людете; и те рекоха: Всичко, каквото е казал Господ, ще вършим, и ще бъдем послушни. (Изход 24:7)

Нека да се замислим. Понякога в училищните ми изпити нашият преподавател ни даваше множество въпроси (напр. двайсет), ала сетне изискваше да отговорим само на някои от тях. Можехме например да си изберем които искаме 15 от тези 20 въпроси и да им дадем отговори в изпита. Всеки ученик си избираше онези, които му се виждаха най-лесни. По този начин учителят ни помагаше да имаме по-облекчен вариант на изпита.

Мнозина смятат, че с Десетте заповеди може да се отнасят по подобен начин. Мислят си, че когато е дал Десетте заповеди, Бог си е казвал: „Нека хората да си избират които и да е шест от тези десет.“ Разсъждаваме по такъв начин, понеже си представяме, че Бог като съдия ще измерва „добрите“ ни дела срещу „лошите“. И смятаме, че ако заслугите ни се окажат по-тежки от недостатъците ни, по някакъв начин с това ще съумеем да спечелим Божието благоволение, за да ни приеме на Небето. По тази причина мнозина от нас се опитваме да си изкараме религиозни заслуги, изпълнявайки религиозни дейности – като ходене на църква, джамия или храм; като молитви; като спазване на пости; като раздаване на помощи за бедните. И се надяваме, че с подобни действия някак си ще балансираме онези случаи, когато нарушаваме Десетте заповеди.

Ако обаче прочетем Десетте заповеди внимателно и честно, ще се уверим, че не такъв е техният замисъл. От хората се очаква да се покоряват на всичките заповеди – и то през цялото време. Това е изключително трудно и по тази причина много хора откровено се бунтуват срещу Десетте заповеди. Известният атеист Кристофър Хитченс атакува Стария завет именно с такива основания:

„Сетне идват прословутите забрани, които отричат убиването, прелюбодейството, кражбата и лъжливото свидетелстване. А накрая има забрана за пожелаване на… имуществото на „твоя ближен“… Вместо да се осъдят злодеянията, има странно формулирано осъждане на нечистите мисли… Изисква се невъзможното… Човек може насила да бъде възпрян от злодеяния…, ала да забраниш на хората дори да мислят за такива неща, е прекалено много… Ако бог наистина искаше хората да са свободни от подобни мисли, тогава трябваше повече да внимава, изобретявайки друг вид същества.“ (Christopher Hitchens. 2007. God Is Not Great: How Religion Spoils Everything. pp. 99-100)

Защо Бог дава Десетте заповеди?

Да си въобразяваме било че Бог би приел само половинчати усилия, било че е допуснал грешка, изисквайки невъзможното от нас – това означава, че не разбираме предназначението на Стария завет. Те са ни дадени, за да ни помогнат да идентифицираме в какво се състои нашият проблем.

Нека да го онагледя с пример. Представете си, че се е случило да паднете лошо на земята и ръката да ви боли. Обаче не сте сигурен дали имате някакви вътрешни наранявания. Имате ли счупена кост? Не сте сигурен дали ще се оправите от само себе си или се налага ръката ви да бъде гипсирана. Затова отивате на рентген и снимката разкрива, че наистина имате счупване. Способна ли е рентгеновата снимка да излекува ръката ви? Не, счупването си е там, ала сега вече знаете за него. Знаете също така, че ще се наложи да ви гипсират. Едва тогава ще има заздравяване. Рентгеновата снимка не разрешава проблема. Тя го разкрива, за да знаете какво лечение ви е необходимо.

Десетте заповеди разкриват греха

По същия начин Десетте заповеди са дадени, за да бъде разкрит и изявен един дълбок проблем в нас – нашият грях. Думата „грях“ буквално означава „да пропуснеш целта“, която Бог е поставил пред нас в отношенията ни спрямо околните, спрямо себе си и спрямо Него. Библията казва:

 Господ надникна от небесата над човешките чада За да види, има ли някой разумен, Който да търси Бога. Всички се отбиха от пътя, заедно се развратиха; Няма кой да прави добро, няма ни един. (Псалми 14:2-3)

Всеки един от нас е вътрешно покварен от греха. Този проблем е достатъчно сериозен, за да може Бог да каже за нашите „добри дела“ (които се надяваме, че ще изместят греховете ни) следното:

Защото всички станахме като човек нечист, И всичката ни правда е като омърсена дреха; Ние всички вехнем като лист, И нашите беззакония ни завличат както вятъра. (Исаия 64:6)

Нашите праведни заслуги в религиозно отношение са само като „омърсена дреха“, когато ги съпоставим с нашите грехове.

Вместо да си дадем сметка за проблема обаче ние предпочитаме да се съпоставяме с околните хора (сравнявайки се с погрешен стандарт за чистота), мъчим се да придобием религиозни заслуги или пък просто се предаваме и се отдаваме на удоволствията. Така виждаме, че Бог ни е дал Десетте заповеди по следната причина:

Защото ни една твар няма да се оправдае пред Него чрез дела изисквани от закона, понеже чрез закона става само познаването на греха (Римляни 3:20)

Да сравним живота си срещу стандарта на Десетте заповеди, това е същото като да си направим рентгенова снимка, изобличаваща съществуващ вътрешен проблем. Десетте заповеди не са способни „да излекуват“ проблема. Те само разкриват проблема ясно и недвусмислено, за да може ние да се осъзнаем и да приемем лекарството, което ни е подготвил Бог. Вместо да продължаваме да се самозалъгваме, с помощта на Мойсеевия закон ние можем да видим себе си в правилна светлина.

Божият дар след нашето покаяние

Подсигуреното от Бога лекарство е предложеният от Него дар за прошка на греховете посредством смъртта и възкресението на Исус Христос. Този дар от Бога се предлага на всекиго от нас с единственото условие да се доверим и да повярваме в Исус Христос.

 Като знаем все пак, че човек не се оправдава чрез дела по закона, а само чрез вяра в Исуса Христа (Галатяни 2:16)

Досущ както Авраам получава оправдание поради вяра в Бога, ние също може да получим праведност. Необходимо е обаче да се покаем за греха си. Покаянието често се разбира погрешно. То простичко означава „да променим мисленето си“ и включва отвръщане от греха и обръщане към Бога. Така Той може да ни даде дара на прошката и оправданието. Библията пояснява:

Затова, покайте се и обърнете се, за да се заличат греховете ви, та да дойдат освежителни времена от лицето на Господа. (Деяния 3:19)

Обещанието на Бога към теб и мен гласи, ако се покаем и се обърнем към Него, тогава нашите грехове повече няма да се зачитат и Той ще ни даде живота.

Десетте заповеди в календара

Наред с онази първа Пасха и изпитанието пред Авраам, Десетте заповеди са нещо, с което Бог подпечатва своя план, за да бъдем ние сигурни, че именно Той го прави. По тази причина Той ни посочва и конкретния ден, когато дава Десетте заповеди на Мойсей. Изборът именно на този ден сочи към бъдещото идване на Святия Дух. Еврейският Празник на седмиците, наричан още Шавуот, отбелязва именно деня на даването на Десетте заповеди, а от друга страна също така съвпада с абсолютно точност с деня на Петдесетница в Деяния 2 глава, когато идва Святият Дух.

Даването на Десетте заповеди е онагледено спрямо Празника на седмиците и деня на слизането на Святия Дух на Петдесетница. Празникът на седмиците, Десетте заповеди и идването на Святия Дух се случват в един и същи ден в календара
Даването на Десетте заповеди е онагледено спрямо Празника на седмиците и деня на слизането на Святия Дух на Петдесетница. Празникът на седмиците, Десетте заповеди и идването на Святия Дух се случват в един и същи ден в календара

Даването на Десетте заповеди е онагледено спрямо Празника на седмиците и деня на слизането на Святия Дух на Петдесетница. Празникът на седмиците, Десетте заповеди и идването на Святия Дух се случват в един и същи ден в календара.

Фактът, че Божият Дух идва да обитава в сърцето на покаялите се хора на същия ден, когато се отбелязва даването на Десетте заповеди, е Божият отговор на оплакването на Кристофър Хитченс. Бог наистина изработва един нов вид същества – такива, в които живее Святият Дух. Оттук насетне ние имаме способността да се държим по различен начин. Прецизността в подбора на точния момент за пореден път показва Неговия почерк, написан върху платното на времето, за да бъдем уверени, че както Законът, така и Духът идват именно от Бога.

Достоверен ли е библейският текст? Или е понесъл повреди?

Въведение към текстуалната критика и Библията

В нашата научна и ерудирана епоха поставяме под въпрос много от ненаучните вярвания, които са споделяли поколения хора преди нас. Тази скептичност се отнася общо за всички религиозни писания и в частност за Библията. Мнозина от нас поставят под въпрос достоверността на Библията. Причината се корени в нещата, които знаем за Библията. В крайна сметка тя е написана преди две хиляди години. През всички тези хилядолетия не е имало печатарски машини, ксерокси или издателски дружества. Така първоначалните библейски ръкописи поколение след поколение са били преписвани на ръка, докато езици са се зараждали и са умирали, цели империи са се сменяли и нови сили са се издигали. При положение че самите оригинални текстове отдавна са изгубени, откъде да знаем, че всички тези текстове, които четем днес в Библията, са същите като написаното от първоначалните автори преди толкова много столетия?

Децата днес играят една игра, наречена „Развален телефон“. Сядат в кръг и някой прошепва дадена фраза в ухото на съседчето си, то на свой ред прошепва каквото е разбрало в ухото на следващото дете и така посланието се завърта в целия кръг. Последният произнася каквото е чул на глас и всички се разсмиват поради причудливите изменения на оригиналното изречение. Възможно ли е по подобен начин предаването на Библията от поколение на поколение да е повредило текста така, че днес да разполагаме със сериозно изменени спрямо първоначалните версии текстове?

Принципи на текстуалната критика

Разбира се, същият въпрос се отнася и за всички други антични писания. Таблицата по-долу онагледява процеса как древни текстове се съхраняват през времето. Показан е пример на документ, написан около 500 г. пр. Хр. (произволна дата за примера). Оригиналният текст не може да оцелее неограничено време и затова преди да се разпадне, да се изгуби или да се разложи, му се изготвя копие, което се нарича „манускрипт“ (съкратено: MSS). Това е първото копие на документа (I препис). С преписването са ангажирани специална група хора, наречени „книжници“. С течение на годините се налага да се правят нови копия на ръкописа (II препис; III препис…). Някои от тези копия на текста (да кажем III препис) успяват да се съхранят до наши дни. В примерната диаграма по-долу виждаме, че е намерен ръкопис, който е датиран от около 500 г. сл. Хр. Това означава, че разполагаме със съхранени древни копия на въпросния текст единствено след 500 г. сл. Хр. Тогава за периода между написването през 500 г. пр. Хр. и този най-стар препис от 500 г. сл. Хр. (обозначен с x на диаграмата) на практика не разполагаме с налични копия за проверка на точността. Всички преписи на документа от този период са изчезнали.

Например ако някъде между I препис и II препис са били допуснати (неволно или не) грешки при преписване на документа, ние няма как да знаем за това, тъй като не разполагаме с тези манускрипти. Така периодът преди най-ранното налично копие (който нарекохме x) е всъщност интервалът на текстуална несигурност. Следователно един от принципите за определяне на достоверността на антични текстове, е дължината на периода х. Колкото по-кратък е този период на несигурност, толкова по-голяма може да е сигурността ни за точното съхранение на въпросния документ при преписване.

Разбира се, обикновено днес са налични не един и два ръкописа на древните документи. Да допуснем, че разполагаме с два сходни манускрипта, които на дадено място имат разлика в текста:

Оригиналният автор на този текст е написал или „Йона“, или „Йоан“. Единият от двата ръкописа съдържа грешка. Въпросът е кой. Ако разполагаме само с тези два текста, ще е много трудно да дадем отговор на този въпрос.

Сега обаче си представете, че сме открили още преписи от същото съчинение:

Сега вече е далеч по-лесно да заключим в кой манускрипт е грешката. Далеч по-голяма е вероятността такава грешка да е допусната еднократно вместо цели три пъти. Следователно препис 2 съдържа грешка, а оригиналният автор е имал предвид „Йона“, а не „Йоан“.

Този простичък пример онагледява втори принцип за установяване на точност и интегритет на даден античен текст. Колкото повече ръкописи са налични, толкова по-лесно се виждат и се коригират грешките и толкова по-ясно става съдържанието на оригинала.

Текстуална критика на класически гръкоримски писания, съпоставени с Новия завет

Дотук изтъкнахме два индикатора, с чиято помощ се установява текстуалната достоверност на античните документи: (а) Измерва се времето между оригиналното съчинение и най-ранните запазени до наши дни налични преписи. (б) Изброяват се съществуващите днес манускрипти. Тъй като тези индикатори важат за всички древни писания, можем да ги приложим както към Библията, така и към други антични текстове: (1)

Автор Дата на написване Най-ранно копие Период x Брой копия
Цезар 50 г. пр. Хр. 900 г. сл. Хр. 950 години 10
Платон 350 г. пр. Хр. 900 г. сл. Хр. 1250 години 7
Аристотел* 300 г. пр. Хр. 1100 г. сл. Хр. 1400 години 5
Тукидит 400 г. пр. Хр. 900 г. сл. Хр. 1300 години 8
Херодот 400 г. пр. Хр. 900 г. сл. Хр. 1300 години 8
Софокъл 400 г. пр. Хр. 1000 г. сл. Хр. 1400 години 100
Тацит 100 г. сл. Хр. 1100 г. сл. Хр. 1000 години 20
Плиний 100 г. сл. Хр. 850 г. сл. Хр. 750 години 7

* която и да е негова творба

Тези автори са сред най-големите имена на класическата древна литература. Техните съчинения са оформили облика на Западната цивилизация. Средно от техните писания разполагаме с не повече от 10-100 манускрипта, най-ранните измежду които са съхранени едва хиляда години след написването им. От научна гледна точка тези данни може да се приемат като контролна информация, тъй като съдържат литературни текстове (на класически автори), които днес се възприемат широко от учени и изследователи по цял свят.

Следващата таблица представя библейските писания (и в частност текстовете на Новия завет) според същите принципи за установяване на текстуална достоверност. Според обичайния научен подход за подобно изследване можем да направим сравнение между тези данни и контролната информация от предишната таблица. (2)

Манускрипт Дата на написване Най-ранно
копие
Период x
Папирус „Джон Райлъндс“ 90 г. сл. Хр. 130 г. сл. Хр. 40 години
Папирус „Бодмър“ 90 г. сл. Хр. 150-200 г. сл. Хр. 110 години
Папирус „Честър Бийти“ 60 г. сл. Хр. 200 г. сл. Хр. 20 години
Codex Vaticanus 60-90 г. сл. Хр. 325 г. сл. Хр. 265 години
Codex Sinaiticus 60-90 г. сл. Хр. 350 г. сл. Хр. 290 години

Броят новозаветни ръкописи е толкова огромен, че би било невъзможно всички те да се изброят в една таблица. Един изследовател (3), който е отделил години в проучване на този въпрос, споделя следното:

„В днешно време разполагаме с над 24 000 ръкописни копия от части от Новия завет… Нито един друг античен документ не би могъл дори да започне да си съперничи с това количество и с такива атестации. Само за сравнение, „Илиада“ от Омир е на второ място с 643 оцелели древни копия.“

Друг водещ учен от Британския музей (4) потвърждава това заключение:

„Изследователите са единодушни, че днес разполагаме в основни линии с автентичния текст на античните елински и римски автори… И все пак нашите познания за техните съчинения се осланят едва на шепа ръкописи, докато манускриптите на Новия завет наброяват… хиляди.“

Новозаветната текстуална критика и Константин Велики

Значителен брой от наличните днес манускрипти датират от дълбока древност. Вкъщи разполагам с книга, която описва най-старите запазени новозаветни документи. Въведението ѝ започва със следните думи:

„Настоящата книга предлага транскрипции на 69 от най-ранните новозаветни манускрипти… датирани от началото на II век до началото на IV век (ок. 100-300 г. сл. Хр.)… Тук се съдържат около две трети от целия текст на Новия завет.“ (5)

Тази информация има огромно значение, тъй като въпросните ръкописи се датират отпреди епохата на император Константин Велики (ок. 325 г. сл. Хр.) и много столетия преди Римокатолическата църква да се сдобие с огромна власт. В днешно време мнозина обвиняват Константин и католицизма във въвеждане на умишлени изменения на библейския текст. Това твърдение бихме могли да го подложим на проверка, ако съпоставим библейските преписи отпреди епохата на Константин Велики (тъй като са налични) с тези от по-късни времена. При подобна проверка се оказва, че текстовете са едни и същи. Посланието на библейските манускрипти, датирани отпреди 200 г. сл. Хр., е абсолютно същото като това на средновековните ръкописи, датирани след 1200 г. сл. Хр. Оказва се, че Библията не е видоизменяна нито от Римокатолическата църква, нито от Константин Велики. Това твърдение изобщо не е религиозно. То се основава изцяло на научни факти. Илюстрацията по-долу онагледява хронологията на манускриптите, на които се основава Новият завет.

Следствия от текстуалната критика на Библията

Какво можем да заключим от всичко казано дотук? Със сигурност най-малкото според онова, което можем да измерим обективно и емпирично (като броя на наличните ръкописи и изминалото време между написването им и най-ранните запазени преписи), можем да кажем, че автентичността на Новия завет е потвърдена далеч по-убедително от който и да е друг класически древен текст. Присъдата, към която ни тласкат доказателствата, най-добре може да се сумира със следния цитат: (6)

„Да се отнасяш скептично относно наличния текст на Новия завет означава да позволиш на цялата класическа античност да изчезне в мрака, тъй като никой друг документ от древните епохи не притежава толкова солидна атестация от библиографска гледна точка колкото Новият завет.“

С други думи, ако човек държи да бъде последователен – т.е. ако реши да оспорва достоверността на съхранения библейски текст, – тогава със същата лека ръка ще изхвърли и всичко останало, което имаме от древността. Подобно нещо не би допуснал никой образован историк. Ние знаем, че библейските текстове не са се изменили ни най-малко, въпреки че цели епохи, езици и империи са идвали и отминавали от времето, когато най-ранните запазени манускрипти предхождат всичко това. Например ние знаем днес, че библейският разказ за чудесата на Исус не е добавен от някой ревностен средновековен монах. Знаем го, понеже разполагаме с ръкописи, които предхождат средновековните монаси и които също съдържат дословно абсолютно същите чудеса на Исус.

Какво да кажем за преводите на Библията?

Какво да кажем обаче за грешките при превеждането на Библията и за наличието на толкова много различни библейски версии? Това не е ли показателно за невъзможността с точност да се определи какво в действителност са написали първоначалните автори?

Преди всичко, нека да изясним едно недоразумение. Мнозина смятат, че в днешния си формат Библията е преминала през множество преводачески етапи, като всеки следващ език е наследник на превод на някой друг език, например: гръцки – латински – средновековен английски – шекспиров английски – съвременен английски – днешни преводи. В действителност обаче всички съвременни библейски преводи са направени директно от оригиналните езици. При Новия завет преводаческият процес е от старогръцки език към съвременен език, а при Стария завет преводът се прави направо от староеврейски към съвременен език. Основните гръцки и еврейски оригинални текстове са едни и същи стандартни ръкописи. Така различията между библейските версии се дължат на становището на езиковедите и конкретните им решения как да преведат оригиналните изречения на приемния език.

Поради огромното количество класическа литература, писана на старогръцки език (на който е бил написан и Новият завет), днес е напълно възможно да се определят с точност оригиналните мисли и думи на оригиналните автори. В действителност различните съвременни библейски преводи потвърждават това. Вземете например добре познатият стих Йоан 3:16, преведен в няколко съвременни български варианта на Библията. Обърнете внимание на нюансите в подбора на думи, при което обаче значението и смисълът са абсолютно същите:

„Защото Бог толкова възлюби света, че даде Своя Единороден Син, за да не погине нито един, който вярва в Него, но да има вечен живот.“ (Ревизирано издание на Библията)

„Защото Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен.“ (Синодално издание на Библията)

„Защото Бог толкова обикна света, че даде своя единствен Син, за да може всеки, който повярва в него, да не умре, а да има вечен живот. (Съвременен превод)

Както виждате, между преводите няма разногласия. Всички казват едно и също нещо, но с различен подбор на думите и различен словоред.

В обобщение, нито времето, нито преводаческият процес са накърнили идеите и мислите, изразени в оригиналните библейски ръкописи. Първоначалното значение на тези книги не е недостъпно за нас. Днес знаем, че текстът в съвременните библейски преводи е абсолютно същият като онзи, който някога са записали оригиналните автори. Текстуално те са напълно достоверни.

Важно е да си дадем сметка какво показва и какво не показва това наше кратко изследване. Това не доказва, че Библията непременно е Божието слово, нито пък, че непременно е истинна. Може да се твърди (най-малкото според представените дотук свидетелства и аргументи), че макар оригиналните идеи на библейските автори да са предадени до нас с точност, това не доказва непременно дали тези идеи са верни (или дали идват от Бога). Това е така. Разбирането на текстуалната достоверност на Библията обаче ни предоставя изходна позиция, от която можем сериозно да се впуснем в изследване на библейския текст, за да проверим дали някои от тези останали въпроси може да получат отговор и за да се информираме какво е нейното оригинално послание. Библията твърди за себе си, че нейното послание е благословение от Бога. Ами ако действителност това е вярно? Отделете време, за да се запознаете с някои от най-значимите събития в Библията, които разясняваме в този уебсайт.

 

  1. McDowell, J., Evidence That Demands a Verdict, 1979, pp. 42-48
  2. Comfort, P.W., The Origin of the Bible, 1992, p. 193.
  3. McDowell, J., Evidence That Demands a Verdict, 1979, p. 40.
  4. Kenyon, F.G. (former director of British Museum), Our Bible and the Ancient Manuscripts, 1941, p. 23.
  5. Comfort, P.W., The Text of the Earliest New Testament Greek Manuscripts, 2001, p. 17.
  6. Montgomery, History and Christianity, 1971, p. 29

 

Прецизността и силата на Петдесетница

Денят на Петдесетница неизменно се пада в неделя. Тогава се отбелязва забележителен ден. Божията намеса обаче се разкрива не само в събитията от този ден, а също така и в отговора на въпросите кога и защо са се случили те. Във всичко това се съдържа и един изключителен подарък за теб.

Какво се случва на Петдесетница

Ако сте чували думата „Петдесетница“, вероятно имате представа, че това е денят, когато Светият Дух слиза, за да обитава в последователите на Исус. Именно тогава се ражда и Църквата (тоест “призованите”2 от Бога хора). Описанието на тези събития е във втора глава от библейската книга Деяния. На този ден Божият Дух се спуска върху 120 ученици на Исус, а те започват да говорят на висок глас на най-различни езици и диалекти. Поради тази причина хиляди посетители на град Ерусалим стават свидетели на случващото се. Именно пред това множество от хора апостол Петър произнася първата проповед с благата вест и „три хиляди души се прибавиха през този ден“ (Деяния 2:41). От онази петдесетна неделя насетне броят на евангелските последователи непрекъснато расте.

Този ден настъпва точно 50 дни след възкресението на Исус. Именно през тези петдесет дни учениците на Исус се убеждават, че Той действително е възкръснал от мъртвите. През петдесетната неделя те излизат на публично място и именно там настъпва историческото събитие. Независимо дали вярвате във Възкресението на Исус, вашият живот също е различен поради случилото се през онази Петдесетница.

Макар и правилно, това разбиране на Петдесетница не е напълно завършено. Мнозина днес търсят повторение на случилото се сред първите вярващи, очаквайки някакво подобно изживяване. Тъй като онези ранни ученици на Исус е трябвало „да очакват дара на Духа“, мнозина днес твърдят, че и ние трябва по подобен начин „да чакаме“ и че Духът ще дойде по подобен начин. По тази причина хората се молят и очакват Бог да направи за тях лично още една петдесетница. Подобно разсъждение всъщност допуска, че именно очакването и молитвите са предизвикали Божият Дух да слезе през онази Петдесетница. Подобно разсъждение също е погрешно в прецизността си, понеже записаната в Деяния 2 глава Петдесетница всъщност не е първата Петдесетница.

Петдесетница в Закона на Мойсей

„Петдесетница“ всъщност е старозаветен фестивал. Около 1500 г. пр. Хр. Мойсей постановява няколко национални празника, които да се отбелязват ежегодно. Първият празник на еврейската година се нарича Пасха. Именно в неговото навечерие е разпънат и Исус Христос. Точният ден на Неговото разпятие, когато се принасят в жертва пасхални агнета, е замислено като белег.

Вторият фестивал през еврейската година е този на Първите плодове. Мойсеевият закон указва, че той се отбелязва през „деня след“ пасхалната събота (т.е. в неделя). Именно в неделния ден Исус възкръсва, като по този начин възкресението Му се пада точно през празника на Първите плодове. При положение че Той е „първият плод“, това всъщност е обещание, че нашето собствено възкресение ще последва по-късно (за всички онези, които са повярвали в Него). Неговото възкресение буквално е „първи плод“ – също както предсказва този фестивал.

Точно петдесет дни след празника на Първите плодове евреите отбелязват Петдесетница. (Той още се нарича Празник на седмѝците, тъй като настъпва точно седем седмици по-късно.) Когато настъпва събитието от Деяния 2 глава, юдеите вече са празнували Петдесетница в продължение цели 1500 години. Причината да има толкова много хора от цял свят в Ерусалим през този ден, за да чуят посланието на апостол Петър, е тъкмо защото те са се стекли в града, за да отбележат старозаветната Петдесетница. Днешните евреи продължават да празнуват този фестивал, наричайки го Шавуот.

В Стария завет четем как се е отбелязвал празникът на Петдесетница:

… до следващия ден след седмата събота да изброите петдесет дни и тогава да принесете жертва от ново жито на Господа. Да донесете от жилищата си за движим принос два хляба, които да бъдат две десети от ефа чисто брашно, изпечени с квас, като първи плодове на Господа. (Левит 23:16-17)

Прецизността на Петдесетница – свидетелство за висш Разум

Петдесетницата в Деяния 2 глава настъпва точно през същия ден от годината, когато се отбелязва и старозаветната Петдесетница (Празникът на седмѝците). Разпятието на Исус Христос става на Пасха, Възкресението на Исус настъпва в деня на Първите плодове, а Петдесетницата в Деяния 2 глава съвпада изцяло с юдейския Празник на седмѝците. Всичко това показва, че има един висш Разум, който стои зад тези съвпадения и насочва човешката история. При положение че през годината има толкова много дни, как е възможно Разпятието, Възкресението и идването на Светия Дух да се случат тъкмо навръх въпросните три старозаветни фестивала? Очевидно всичко това е плод на предварителен замисъл. Подобна прецизност говори за нечий Разум, който я е планирал.

Новозаветни събития, случили се точно на трите пролетни старозаветни фестивала
Новозаветни събития, случили се точно на трите пролетни старозаветни фестивала

Измислил ли е Лука „Петдесетница“?

Според някои авторът на книгата Деяния на апостолите Лука е измислил събитията от 2 глава, нагласяйки ги „да се случат“ тъкмо през празника Петдесетница. В такъв случай той би бил въпросният „разум“ зад съвпаденията. Неговият разказ обаче изобщо не казва, че Деяния 2 глава „изпълнява“ празника на Петдесетница, и дори не го споменава. Защо би му било нужно да измисля толкова драматични събития тъкмо през този ден, а в крайна сметка така и да не го сподели с читателите си? Впрочем Лука е толкова добър в детайлния разказ (но не и в тълкуванията му), че мнозина днес изобщо не си дават сметка, че събитията от Деяния 2 глава се случват именно по време на старозаветния празник Петдесетница. Мнозина си мислят, че в Деяния 2 глава се описва първата Петдесетница в историята. След като толкова много хора днес не са наясно за връзката между тези неща, тогава Лука би се озовал в невъзможната ситуация да е гений в изобретяването на връзката, но да е напълно неумел в изявяването ѝ.

Петдесетница – една нова сила

Вместо това Лука изтъква едно старозаветно пророчество от Книгата на Йоил, в което се предсказва, че един ден Духът на Бога ще се излее върху всички народи. Случилото се в Деяния 2 глава изпълнява именно това предсказание.

Една от причините защо Евангелието е „добра вест“ е това, че в него се съдържа сила, за да можем да живеем по различен начин – по-добре. Животът сега е съюз между Бога и човека. Този съюз се осъществява чрез идването на Божия Дух, за да живее вътре в нас. Именно това започва в деня на Петдесетница от Деяния 2 глава. Добрата вест е в това, че днес е възможно да живеем на различно равнище – във връзка със самия Бог посредством Неговия Дух вътре в нас. Ето какво казва Библията:

… в Когото и вие, като чухте словото на истината, сиреч благовестието на нашето спасение, 14 който е залог на нашето наследство, догде бъде изкупено притежанието на Бога. (Ефесяни 1:13-14)

И ако живее във вас Духът на Този, Който е възкресил Исуса от мъртвите, то Същият, Който възкреси Христа Исуса от мъртвите, ще съживи и вашите смъртни тела чрез Духа Си, който обитава във вас. (Римляни 8:11)

И не то само, но и ние, които имаме Духа в начатък, и сами ние въздишаме в себе си и ожидаме осиновението си, сиреч, изкупването на нашето тяло. (Римляни 8:23)

Обитаването на Божия Дух вътре в нас също е един от първите плодове, понеже Духът е залог за това, че нашата трансформация в „Божии деца“ ще бъде завършена.

Евангелието предлага изобилен живот не посредством притежания, удоволствия, статут, богатство или които и да е други преходни неща от този свят, които според Соломон са просто един голям празен балон, а чрез присъствието на Светия Дух вътре в нас. Ако това е истина – ако Бог действително е готов да обитава вътре в нас и да ни придава сили – значи ето какво представлява добрата вест. Старозаветната Петдесетница с празнуването на изпечен с квас хляб онагледява този изобилен живот. Прецизността между празниците в Стария завет и в Новия завет е съвършено свидетелство, че именно Бог е онзи Разум, който стои зад тези събития и зад тези сила за изобилен живот.

Загадката на предсказанията на Псалом 22

Преди няколко години мой колега на име Джей дойде при бюрото ми. Джей е ерудиран и интелигентен човек – и категорично не приемаше християнското евангелие. Беше обаче доста любознателен и затова помежду ни неизменно се завързваха топли и открити разговори. Когато веднъж разбрах, че никога не е отварял Библията, го предизвиках да я прегледа.

Известно време по-късно той дойде в кабинета ми с Библия в ръка, за да ме увери, че е започнал да я чете. Беше я отворил на произволно място. Запитах го какво е прочел там. Ето как протече разговорът ни:

— Чета от Псалмите, глава 22 – каза той.

— Така ли? – отвърнах. – И какво откриваш там?

— Май става дума за разпъването на Исус – предположи Джей.

— Добро предположение – се засмях аз. – Само че си подранил с около хиляда години. Псалом 22 е съчинен от цар Давид някъде през 1000 г. пр. Хр. Докато разпъването на Исус е станало през 30 г. сл. Хр., тоест цели десет века по-късно.

Джей не си даваше сметка, че книгата Псалми не е житие на Исус, писано от негови съвременници. Псалмите са еврейски богослужебни песни, съчинени от древни служители на Бога около 1000 години преди времето на Исус. Джей беше чувал откъслечни истории за Исус като тази за разпятието. А сега, отваряйки Библията напосоки, беше попаднал на текст, който според него описваше именно тази случка. Без да може да се ориентира в библейската хронология, той беше допуснал, че чете описание на разпъването на Исус, което днес светът нарича Разпети петък. Двамата се посмяхме от сърце поради тази негова невинна грешка при първия му сблъсък с четенето на Библията.

Сетне запитах Джей какво всъщност съзира в Псалом 22, което го кара да си представи разпятието на Исус. Така започна нашето малко изследване. Приканвам ви да обърнете внимание на някои сходни детайли, които забеляза Джей, когато съпоставихме текстовете едни до други. За улеснение съм маркирал в сходни цветове онези пасажи, които описват едни и същи неща.

Съпоставка на евангелските разкази за Разпятието с детайли от Псалом 22

Детайли от очевидци на Разпятието Псалом 22, написан 1000 г. пр. Хр.
(Мат. 27:31-48) 31 Отидоха да Го разпънат… 39 А минаващите оттам Го хулеха, като клатеха глави: 40 Спасѝ Себе Си! Ако си Божи Син, слез от кръста. 41 И главните свещеници с книжниците и старейшините Му се подиграваха: 42 Други е избавил, а пък Себе Си не може да избави! Той е израилевият Цар! Нека слезе сега от кръста и ще повярваме в Него. 43 Упова се на Бога; нека Го избави сега, ако Му е угоден
46 Около деветия час Исус извика…: Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?48 И веднага един от тях се затича, взе гъба, натопи я в оцет и като я надяна на тръстика, Му даде да пие.(Марк 15:16-20,37) 16 Войниците Го заведоха вътре в двора… 17 Облякоха Му морава мантия, сплетоха и венец от тръни и го положиха. 18 И почнаха да Го поздравяват: Здравей, Царю юдейски! 19 И удряха Го по главата с тръст, заплюваха Го, и Му се кланяха, коленичейки. 20 След като Му се поругаха, съблякоха Му моравата мантия и Го облякоха в Неговите дрехи и Го изведоха вън да Го разпнат37 А Исус като издаде силен глас, издъхна.(Йоан 19:33-34) 33 …Не Му пречупиха пищялите. 34 Един от войниците прободе с копие ребрата Му. и веднага изтече кръв и вода. 41 беше разпънат…(Йоан 20:25) Ако не видя на ръцете Му раните от гвоздеите… [Тома](Йоан 19:23-24) 23 Като разпънаха Исус, войниците взеха горните Му дрехи и ги разделиха на четири дяла, на всеки войник по един дял. Взеха и долната дреха… 24 И си казаха: Да не я раздираме, а да хвърлим жребий за нея – чия да бъде.
1 Боже мой, Боже мой, защо си ме оставил – далеч от избавлението ми, от думите на стона ми? 2 Боже мой, викам денем, но не отговаряш; и нощем, и нямам покой. […]

7 Всички, които ме гледат, ми се присмиват, кривят уста, клатят глава8 Упова се на Господа – нека го избави, нека го освободи, понеже има благоволение в него!

9 Но Ти си Този, който ме извади от утробата, Ти ми даде упование на майчините ми гърди. 10 На Теб бях оставен от раждането, от утробата на майка ми Ти си мой Бог.

11 Да не се отдалечиш от мен, защото близо е скръбта, защото няма помощник!

12 Много бикове ме наобиколиха; силни васански бикове ме обкръжиха. 13 Раззинаха устата си срещу мен, като лъв, който разкъсва и реве.

14 Разлях се като вода и разглобиха се всичките ми костисърцето ми стана като восък, разтопи се сред вътрешностите ми. 

15 Силата ми изсъхна като черепка и езикът ми залепва за небцето ми. И си ме свел в праха на смъртта. 16 Кучета ме наобиколиха. Обкръжи ме глутница злодеи.

Прободоха ръцете ми и краката ми17 Мога да преброя всичките си кости. Те гледат, взират се в мен18 Разделят дрехите ми помежду си и за одеждата ми хвърлят жребий.

Историята как Джей достигна до логичното заключение, че Псалом 22 е описание от очевидец на екзекуцията от Разпети петък, повдига основателния въпрос:

Как да обясним сходствата между разказите за Разпятието и Псалом 22?

Чисто съвпадение ли е, че толкова много подробности съвпадат – чак до разделянето на горните дрехи на Исус (войниците разделят помежду си съшитите дрехи по шевовете им) и хвърлянето на жребий (за несъшитата дреха войниците теглят жребий)!? Псалом 22 е съчинен столетия преди изобретяването на екзекуцията чрез разпъване на кръст, а при все това в него се описват конкретни детайли (пробождането на ръце и нозе; излизането на кости от стави поради висенето на тялото). Освен това според Евангелието на Йоан от тялото на Исус изтича кръв и вода, когато един войник забожда копие в него. Това показва, че около сърцето му е имало струпване на течност. Следователно Исус е издъхнал от сърдечен удар. Това отговаря на описанието в Псалом 22:14: „Сърцето ми стана като восък.“

Псалом 22 звучи като разказ на очевидец. Как обаче е възможно това, при положение че е написан цели хиляда години по-рано?

Псалом 22 е боговдъхновено описание

В евангелията Исус подчертава, че всички подобни съвпадения всъщност са изпълнения на древни пророчества. Бог е вдъхновявал редица старозаветни пророци стотици години преди раждането на Исус да предсказват определени подробности около Неговия живот и Неговата смърт, за да можем ние да се уверим, че всичко това е част от плана на Бога. Пророческото осъществяване е като един вид небесен подпис върху събитията от Разпети петък, тъй като никой човек не би могъл да прозре и предскаже с толкова дребни детайли нещо случващо се столетия по-късно. Това е доказателство, че Бог работи и се намесва в историята на човечеството.

Натуралистично обяснение на Псалом 22

Други смятат, че сходствата между Псалом 22 и събитията от Разпети петък се дължат на старанията на евангелските автори „да напаснат“ случващото се към предсказанията. Това обяснение обаче не взема предвид разказите на историци извън Библията. Йосиф Флавий и Тацит описват следното:

“По онова време имаше един мъдър човек… на име Исус… добър… и добродетелен. И мнозина измежду юдеите и другите народи станаха негови последователи. Пилат го осъди да бъде разпънат и да умре” (от съчинението на еврейския историк Йосиф Флавий Древности, xviii. 33, писано около 90 г. сл. Хр.).

“Христус, основателят на името, бе умъртвен от Понтий Пилат, прокуратор на Юдея, при управлението на Тиверий” (от съчинението римския историк Тацит Хроники, XV. 44, писано около 117 г. сл. Хр.).

Историческите описания на такива изследователи потвърждават евангелския разказ за разпъването на Исус. Това е от особено значение поради факта, че много от детайлите в Псалом 22 са всъщност конкретни наблюдения на начина, по който страда и умира човек, разпънат на римски кръст. Ако евангелските автори са искали „да напаснат“ събитията спрямо текста на Псалом 22, тогава буквално е трябвало да си измислят цялото Разпятие. Нито един историк обаче от онази епоха не оспорва изпълнението на смъртната присъда на Исус, а Йосиф Флавий дори изрично отбелязва, че екзекуцията е била чрез разпъване на кръст до смърт.

Псалом 22 и наследството на Исус

Освен това Псалом 22 не приключва с 18 стих от таблицата по-горе. Той продължава с още текст. Обърнете внимание на триумфалното настроение към края – и то след като разпънатият е издъхнал!

26 Сиромасите ще ядат и ще се наситят; ще хвалят Господа онези, които Го търсят. Сърцето ви ще живее вечно! 27 Ще си спомнят и ще се обърнат към Господа всичките земни краища и ще се поклонят пред Теб всичките племена на народите, 28 защото царството е на Господа и Той владее над народите. 29 Ще ядат и ще се поклонят всичките богати на земята; ще се наведат пред Него всички, които слизат в пръстта – и никой не може да опази живота си. 30 Потомство ще Му слугува; ще се разказва за Господа на идещото поколение. 31 Те ще дойдат, ще възвестяват правдата Му на народ, който ще се роди, защото Той извърши това. (Псалом 22:26-31)

Тук вече не става дума за детайли от нечия смърт. Тези неща бяха предмет на първата половина от този псалом. Сега авторът на текста адресира наследството на умъртвения – неговото „потомство“ и „идещото поколение“ (30 ст.).

За кого иде реч?

Става дума за нас, които живеем 2000 години след разпъването на Исус. Псалмистът пише, че „потомството“ на онзи, който е бил умъртвен с толкова ужасяваща смърт, ще Му служи и ще разказва навред за Него. Стих 27 предсказва какъв ще е географският обхват на всичко това – до „всички земни краища“. Хора измежду „всички племена на народите“ ще си спомнят за Него и ще се обръщат към Господа според този стих. По-нататък 29 стих предсказва, че онези, които не могат да опазят живота си (явно това сме всички ние, понеже всеки от нас е смъртен), един ден ще се поклонят пред Него. Праведността на този екзекутиран Човек ще се възвестява на бъдещите поколения (които още не са се родили по времето на смъртта Му, 31 ст.).

Заключението на Псалом 22 няма нищо общо с въпроса дали евангелските разкази са „напасвали“ или са описвали събитията около Разпятието, понеже сега текстът се обръща към една бъдеща епоха – нашата. Авторите на евангелията са живеели през първи век. По никакъв начин те не са можели да си представят въздействието на смъртта на Исус до нашето време двайсет века по-късно. Няма как да са знаели какво ще е то.

Едва ли би било възможно въздействието на Исус върху нас да се опише по-сполучливо от това, което виждаме във втората половина на Псалом 22. Дори и само да се огледаме по какъв начин целият свят отбелязва Разпети петък, това би било достатъчно наблюдение как онази екзекуция продължава да влияе и днес, две хиляди години по-късно. Изпълнението на заключителните думи на Псалом 22 е също толкова прецизно, колкото и това на първите стихове, описващи смъртта на Исус.

Кой друг в цялата човешка история би могъл да претендира, че подробностите около неговата смърт и въздействието от неговия живот са предсказани с толкова точност хиляда години по преди него?

Надявам се подобно на моя колега Джей и вие също да отделите време, за да се запознаете с Псалом 22 на фона на кръстната смърт на Исус. Ще е необходимо да положите известни усилия. Но упражнението си струва, понеже Човекът, за когото пророкува Псалом 22, е казал и следните думи:

“Аз дойдох, за да имат живот, и то пълноценно!” (Йоан 10:10).

Тук е целият евангелски разказ за Разпети петък, предсказан в Псалом 22. А тук е обяснен подаръкът за теб.

 

Как се предсказват подробностите около смъртта на Христос?

В последната статия се запознахме с предсказанието на Даниил, че Христос ще бъде „отсечен“ след определен цикъл години. Тези пророчески думи се сбъдват в деня на триумфалното влизане на Исус в Ерусалим. Там той е наречен Помазаник (Христос) точно 173 880 дни след издаването на персийския указ, според който град Ерусалим да бъде изграден наново. Думата „отсечен“ ни праща към образа на Клона, който се възражда от мъртъв пън, описан от Еремия. Ала какво се има предвид?

Мястото на Исая в историята. Той живее през периода на Давидовата династия
Мястото на Исая в историята. Той живее през периода на Давидовата династия

В своята книга Исая споделя и други пророчества, използвайки картини различни от тази за Клона. Една от тях е тази за идващия Служител. Кой ще бъде той? Какво ще върши? Подробно ще разгледаме един откъс от книгата. По-надолу го цитирам точно и в пълнота, като само на места съм добавил моите пояснения.

Идващият Служител. Пълният текст от Исая 52:13-53:12

Ето, Моят Раб ще благоуспее, ще се въздигне, ще се възвиси и възвеличи. Както мнозина бидоха смаяни, гледайки на Него – толкоз ликът Му беше обезобразен повече, отколкото на всеки човек, и видът Му – повече, отколкото на синовете човешки, – така Той ще смае много народи; царе ще затворят пред Него устата си, защото ще видят онова, за което не им е било говорено, и ще узнаят, каквото не са слушали. (Исая 52:13-15)

Разбираме, че този Служител ще бъде мъж, понеже Исая използва за него местоимения в мъжки род – „той“, „му“. Пророкът описва и бъдещи събития свързани с него („ще се извиси и издигне“, „ще удиви“ и т.н.), тоест пророчеството касае дори детайли от бъдещето. За какво се отнася то обаче?

Когато принасяли жертва за греховете на израилтяните, еврейските свещеници ги поръсвали с кръв от жертвено животно като символ, че прегрешенията им са покрити/скрити и няма да бъдат наказани за тях. Тук обаче ни се казва, че Служителят ще поръси „много народи“, което означава, че както старозаветните свещеници са опрощавали заради смъртта на жертвеното животно греховете на израилтяните, така този Служител ще прости греховете на всички народи. Това е в съзвучие с предсказаното от пророк Захария, че Клонът ще бъде Свещеник, а едновременно с това и Цар (само свещеникът е имал правото да поръсва хората с кръв) . Всеобхватният израз „много народи“ следва исторически достоверните обещания, дадени векове по-рано на Авраам, че „всички народи“ ще бъдат благословени чрез неговия Потомък.

Служителят, който ще „поръси много народи“, няма да има красив изглед, нито привлекателен образ. Исая казва, че Той „нямаше благообразие, нито приличие, за да го гледаме“. И макар да не е напълно ясно какво ще извърши, един ден народите „ще разберат“.

Кой повярва на това, що е чул от нас, и кому се откри мишцата Господня? Защото Той изникна пред Него като младочка и като израстък из суха земя; няма в Него ни изглед, нито величие; ние Го видяхме, и в Него нямаше изглед, който да ни привлича към Него. Той беше презрян и унизен пред людете, мъж на скърби и изпитал недъзи, и ние отвръщахме от Него лице си; Той беше презиран, и ние за нищо Го не смятахме. (Исая 53:1-3)

Въпреки, че Служителят ще спаси много народи, Той ще бъде „презрян“ и „унизен“, „човек на скърби“ и „навикнал на печал“.

Но Той взе върху Си нашите немощи и понесе нашите недъзи; а ние мислехме, че Той беше поразяван, наказван и унизяван от Бога. А Той бе изпоранен за нашите грехове и мъчен за нашите беззакония; наказанието за нашия мир биде върху Него, и чрез Неговите рани ние се изцелихме. (Исая 53:4-5)

Служителят ще поеме „нашата“ болка, ще бъде „наказан“, „наранен“ („прободен“ в някои преводи) и „бит“’. Неговото наказание ще донесе на нас (които сме част от „многото народи“) „мир“ и изцеление.

Пиша тези редове в деня на Разпети петък. Библейски и светски източници показват, че на този ден преди около 2000 години Христос е бил разпънат на кръст (а Исая пише това пророчество повече от 700 години преди появата на Исус). Пророкът предсказва, че Служителят ще бъде „прободен“ (стотици години преди римляните да въведат разпъването като смъртно наказание) и това се изпълнява буквално при кръстната смърт на Исус.

Всички ние блуждаехме като овци, отбихме се всеки от пътя си, – и Господ възложи върху Него греховете на всинца ни.(Исая 53:6)

В Покварени – да пропуснеш целта видяхме, че библейското определение за „грях“ е „да пропуснеш поставена цел“. Като заблудила се стрела ние вървим „по своя си път“. Този Служител ще поеме върху себе си именно онзи грях, който носим ние, хората.

Той бе измъчван, но страдаше доброволно и уста Си не отваряше; като овца биде Той заведен на клане, и както агне пред стигачите си е безгласно, така и Той не отваряше уста Си. (Исая 53:7)

Служителят ще бъде като агне, водено на „клане“. Той обаче няма да възрази и даже няма „да отвори устата си“. В Авраам: как ще се погрижи Бог видяхме, че на мястото на сина на Авраам умира един овен. Това животно бива принесено в жертва. Години по-късно на същото географско място (планината Мория = Ерусалим) ще бъде „заклан“ и самият Исус. Помните, че по време на Пасхата се заколваше агне – Исус също е „заклан“ по време на Пасхата.

 От затвор и съд Той биде грабнат; но рода Му кой ще обясни? защото Той бе изтръгнат от земята на живите; за престъпленията на Моя народ претърпя смърт… (Исая 53:8)

Този Служител е „отсечен“ („изтръгнат“) от „земята на живите“. Точно тези думи използва Даниил, когато предсказва какво ще се случи с Христос, след като бъде обявен за Месията. Исая предсказва с подробности, че Той ще бъде „отсечен от земята на живите“ – т.е. ще умре. И така, в деня на Разпети петък Исус умира, буквално бивайки „отсечен от земята на живите“, само няколко дни след като е обявен за Месия в деня на триумфалното влизане в Ерусалим.

Отредиха Му гроб със злодейци, но Той биде погребан у богатия, защото не бе сторил грях, и в устата Му нямаше лъжа.(Исая 53:9)

Въпреки че Исус е екзекутиран подобно на престъпник („определиха гроба му сред злодеите“), новозаветните автори са записали, че един богат човек от управляващия Синедрион на име Йосиф от Ариматея взема тялото му и го погребва в гробница, приготвена за него самия (Матей 27:60). Исус буквално изпълнява и двете условия на едно противоречиво предсказание – въпреки, че „определиха гроба му сред злодеите“, той е бил погребан „при богатия“.

Но Господу биде угодно да Го съкруши, и Той Го предаде на мъчение; а кога душата Му принесе умилостивна жертва, Той ще види дълговечно потомство, и волята Господня успешно ще се изпълнява чрез Неговата ръка. (Исая 53:10)

Тази жестока смърт не е някаква трагична случайност или следствие на лош късмет. Такава е Божията воля – Неговият син да бъде „смазан“. Но защо? Според закона за жертвоприношенията, даден на Мойсей, агнетата били принасяни в жертва на мястото на човека, който е извършил грях, за да бъде той оправдан. По същия начин този Служител (Христос) дава живота си като „принос за грях“. За чий грях обаче? Ако си припомним какво казахме по-горе за това, че „много народи“ ще бъдат „поръсени“, ще разберем че става въпрос за греховете, извършени от тези „много народи“ – тоест за всички онези, които „се заблудиха“ и „се отбиха от пътя си“. Исая говори и за нас – за теб и за мен.

С доволство Той ще гледа подвига на душата Си; чрез познанието, което ще имат за Него, Той, Праведникът, Моят Раб, ще оправдае мнозина и греховете им върху Си ще понесе. (Исая 53:11)

Въпреки че текстът за Служителя дотук е доста тежък, изведнъж тонът се сменя и зазвучава много оптимистично и дори победно. След ужасяващото страдание (отсичането от земята на живите и полагането в гроб), този Слуга ще види „светлината на живота“. Значи Той ще се върне към живота! Вече писах по въпроса с възкресението. Исая предсказва и него.

След като види „светлината на живота“, този Служител ще „оправдае“ мнозина. Да „оправдае“ е същото като да даде „праведност“. Спомнете си, че на Авраам му е „вменена“ или дадена праведност. По подобен начин Христос ще „оправдае“, ще вмени праведност на „мнозина“.

Затова Аз ще Му дам дял между великите, и със силните плячка ще дели, задето душата Си на смърт предаде, и към злодейци биде причислен, когато между това Той понесе върху Си греха на мнозина, и за престъпниците стана ходатай. (Исая 53:12)

Този текст, предсказващ идването на Служителя, загадъчно сочи към разпъването и възкресението на Исус, карайки някои критици да твърдят, че евангелията са писани с цел да се напаснат към този пасаж. Ала със своето заключение Исая се противопоставя на тези критики. Заключението не е предсказание за разпятието и възкресението, а по-скоро за въздействието на тази смърт много години по-късно.

Какво точно предсказва Исая? Макар че ще умре като престъпник, този Служител един ден ще се нареди сред „великите“. Няма как авторите на евангелията да напаснат своите разкази с тази част от пророчеството, защото евангелията са писани само няколко десетилетия след разпъването на Исус, когато влиянието от Неговата смърт е още под съмнение. В очите на света по онова време Христос все още е бил просто екзекутиран водач на една малка секта. Днес, 2000 години по-късно, виждаме влиянието, което животът и смъртта на Христос са оказали в нашия свят, и разбираме как това го прави „велик“. Няма как евангелистите да са предвидили това. Но Исая го предсказва. Чрез своята доброволна жертва Служителят, известен още като Клона, започва да привлича към себе си хора, които го почитат като Бог, както впрочем предсказва и самият Той, наричайки се пред управниците на Израил „Човешкият син“.