Каква е вестта на Книгата

Думата „Библия“ буквално означава „Книгите“. Библията е първият писмен материал в човешката история, който е събран в подвързан книжен формат, какъвто познаваме днес. Освен това Библията е световна класика, която обхваща в периметъра на вниманието си всички народности групи по земята. Именно затова тази велика книга е преведена на всички езици по лицето на света. Библията е оказала дълбоко въздействие върху много народи. Тя е най-четената книга на планетата. Освен това обаче тя е и дълга книга със сложно повествование. Мнозина от нас нямат ясна представа или разбиране за темата на тази книга. Настоящата статия заема едно изречение от Библията, за да обясни нейното класическо послание.

Вестта на Книгата

Христос дойде, за да предаде себе си като жертва за всички хора, така че да се избавим от поквареното си естество и да възстановим връзката си с Бога. Този план е бил обявен още от самото начало на човешката история. Бог го подпечатва посредством жертвата на Авраам, посочвайки хълма Мория като мястото, където един ден ще се принесе в жертва самият Исус. Еврейският празник Пасха и неговите жертвоприношения са знак, който сочи към конкретния ден през годината, когато ще се принесе в жертва Исус.

Защо тази жертва е толкова значима? Изключително важен въпрос. Библията обявява един закон със следното изявление:

Заплатата за греха е смърт… (Римляни 6:23).

Думата „смърт“ буквално означава „отделяне“. Когато душата ни се отдели от тялото ни, ние умираме физически. По подобен начин понастоящем ние сме отделени от Бога в духовно отношение. Причината за това е, че Бог е свят (тоест безгрешен), докато ние сме покварени спрямо първоначалното творение на Бога и затова съгрешаваме.

За да онагледим всичко това, представете си една бездънна пропаст, от двете страни на която сме застанали ние с Бога. Също както откъснатият от дървото клон е мъртъв, ние сме се откъснали от Бога и сме станали духовно мъртви.

Нашите грехове са ни откъснали от Бога подобно на бездънна пропаст.
Нашите грехове са ни откъснали от Бога подобно на бездънна пропаст

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Това отделяне води след себе си вина и страх. Затова ние естествено се опитваме да прехвърляме мостове от нашата страна (на смъртта) към Божията страна. Правим го по най-различни начини: като ходим на църква, като спазваме религиозни ритуали, като вършим добрини, като помагаме на бедните, като медитираме, като се стараем да бъдем по-полезни, като се молим усърдно и т.н. Особено в такива общества, където дадена християнска църква (православна, католическа или протестантска) е основна част от местната култура, много хора си мислят, че спазването на различни религиозни обреди е достатъчно да удовлетвори Бога. Понякога тази религиозност може да бъде доста тежка, а съпровождащите я действия – непонятни и сложни. Това се онагледява в следващата илюстрация.

Колкото и да са полезни, добрите усилия не могат да преодолеят пропастта между нас и Бога.
Колкото и да са полезни, добрите усилия не могат да преодолеят пропастта между нас и Бога

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Проблемът се състои в това, че нашите усилия, заслуги и религиозни действия, макар и да не са нещо погрешно, сами по себе си са недостатъчни, понеже според цитирания по-горе библейски закон заплащането за нашите грехове е „смъртта“. Собствените ни усилия са като „мост“, който се опитваме да прехвърлим през бездната към Бога. Ала в крайна сметка ние не сме способни да го постигнем. Причината се състои в това, че нашите собствени добри заслуги не биха могли да разрешат основния ни проблем. Все едно да се опитваш да излекуваш злокачествено раково заболяване (водещо до смърт) чрез вегетарианска диета. Да се храниш вегетариански не е нещо лошо – даже би могло да бъде много добро. Но в крайна сметка това не може да излекува рака. За рака е необходимо съвсем различно лечение.

Този закон е лоша новина – дотолкова лоша, че често пъти ние предпочитаме въобще да не я слушаме. Вместо това пълним живота си с дейности и занимания, надявайки се, че някак си този закон ще ни подмине. Библията обаче подчертава този неприятен закон (за греха и смъртта) с цел да насочи вниманието ни към простичкия, но силен лек.

Заплатата за греха е смърт, но… (Римляни 6:23).

Малкият съюз „но“ показва, че в това изречение мисълта ще поеме по нова посока – към Добрата вест на Евангелието – така необходимият ни лек. В него се изразяват добротата и любовта на Бога.

Заплатата за греха е смърт, но Божият дар е вечен живот в Христос Исус нашия Господ (Римляни 6:23).

Добрата вест е, че жертвата и смъртта на Исус Христос са достатъчни, за да прехвърлят моста през пропастта помежду ни с Бога. Знаем го, понеже три дни след смъртта си Исус възкръсва телесно. Повечето от нас нямат представа за наличните свидетелства за неговото възкресение. Жертвата на Исус по пророчески начин е била разигравана през историята при жертвата на Авраам, както и при пасхалните жертви. Тези древни знаци са предназначени да сочат към Христос и по този начин ни помагат да открием необходимия ни лек.

Като човек Исус Христос води напълно безгрешен живот. Именно по тази причина той е способен да достигне както човешкия, така и Божия бряг, прехвърляйки мост през бездната между човека и Бога. Можем да изобразим този мост на живота по следния начин:

Исус Христос е мостът, който свързва Бога и човека над бездънната бездна.
Исус Христос е мостът, който свързва Бога и човека над бездънната бездна

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Обърнете внимание как е наречена в горния библейски стих жертвата на Исус. Той е принесен като… „дар“. Замислете се за това. Каквото и да представлява един подарък, той може да бъде наречен така единствено ако не вършите нищо, за да си го заслужите. Ако сте заслужили даден подарък, той представа да бъде подарък. По същия начин не е възможно да си заслужите жертвата на Исус Христос. Той принася себе си като дар. Тази истина е изключително простичка.

А какво представлява подаръкът? Библейският стих казва: „вечен живот“. Това означава, че грехът, който досега ни е носел смърт, вече ще бъде заличен. Мостът на живота, който прехвърля Исус, ни подсигурява възможност да възстановим връзката си с Бога и да приемем от него живот, който продължава завинаги. Бог ви обича изключително много. Тази истина е изключително силна.

Тогава как можем „да прекосим“ моста на живота? Да се върнем към подаръка. Ако някой ви връчи подарък, от вас се очаква да го приемете. При всеки подарък човек има две алтернативи. Или ще откажете подаръка („Не, благодаря!“), или ще го приемете („Да, моля! Приемам с благодарност!“). Същото се отнася и за този подарък. Не е достатъчно просто да го обмислите, да го изследвате или да го схванете. Вижте следващата илюстрация. На нея е показано как човекът тръгва по моста и приема Божия подарък.

Жертвата на Исус е подарък, който ние трябва съзнателно да приемем.
Жертвата на Исус е подарък, който ние трябва съзнателно да приемем

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Как по-точно да приемем този подарък? Библията дава отговор на този въпрос:

Всеки, който призове името на Господа, ще се спаси (Римляни 10:12).

Обърнете внимание как започва този библейски стих – с думата „всеки“. Поради възкресението си Исус е жив и до ден днешен. Той е Господ. Затова можете да призовете неговото име, а той ще ви чуе и ще ви даде своя подарък. Говорете с него напълно спокойно – сякаш водите съвсем нормален разговор. Може би досега никога не сте изричали молитва. Тук, по-долу ви предлагаме примерни думи, които можете да използвате. Това не е някаква мантра или заклинание. Силата на молитвата не се състои в конкретните думи. Силата ѝ е в доверието, с което приемате подаръка на Бога подобно на Авраам. Ако ние му се доверим, той ще ни чуе и ще ни отговори. Евангелието е изключително силно, а е толкова простичко! Използвайте следните думи, ако има нужда.

Скъпи Господи Исусе,
Давам си сметка, че поради греховете си съм откъснат от Бога. Колкото и да усилия да полагам, колкото и жертви да правя, пак няма да мога да прекося бездната помежду ни. Разбирам обаче, че твоята смърт е жертва, която прехвърля мост между мене и Бога. Вярвам, че след смъртта си ти си възкръснал и че твоята жертва е била достатъчна. Моля те да ме очистиш от греховете ми и да ме приведеш при Бога, за да имам вечен живот. Не искам да живея поробен под греха. Моля те, освободи ме от греха. Благодаря ти, Господи Исусе, за това, че си сторил всичко това за мен. Отсега насетне те моля да ме напътстваш в моя живот, за да те следвам като мой Господ.

Амин.

 

Какво е уникалното в любовната история на Рут и Вооз?

Ако ви помолят да назовете класически любовни истории, вероятно бихте посочили Елена и Парис (чийто романс подклажда Троянската война), Клеопатра и Марк Антоний (чиято любов вкарва Рим в гражданска война), Ромео и Жулиета, Красавицата и Звяра или може би Пепеляшка и Чаровния принц. Във всички тези повествования история, поп култура и романтична история се сливат, запленявайки вниманието ни, сърцето ни, въображението ни със своите страстни любовни романси.

Любовната история на Рут и Вооз

Колкото и да е изненадващо, избликналата между Рут и Вооз любов се оказва далеч по-трайна и благородна от всички изброени романси. Нещо повече, до ден днешен (повече от три хиляди години по-късно) тя все още продължава да оказва въздействие върху милиарди хора. Връзката помежду им освен това е картинен образ за една друга духовна любов, която ни се предлага. Във взаимоотношенията между Рут и Вооз също така виждаме елементи на преодоляваща културните рамки забранена любов, както и темите за имиграцията и любовта между властен мъж и уязвима девойка – въпроси, които днес са особено актуални в епохата на движението #MeToo. Този романс може и да се използва като модел за здравия и хармоничен брак. Поради всичко описано историята на Рут и Вооз си струва да се изследва.

Любовта между двамата е описана в библейската книга Рут. Материалът е сравнително кратък (едва около 2400 думи) и определено си струва да се прочете (вж. тук). Действието се развива около 1150 г. пр. Хр., което в действителност я превръща в най-древния писмен източник за разказана любовна история. По нея има направени и няколко филма.

Холивудски филм, изобразяващ историята на Рут 

Романтичната история на Рут

Ноемин и нейният съпруг заедно с двамата си синове напускат Израил, бягайки от суша. Вместо това се заселват в близка страна на име Моав (днес Йордания). Синовете им се задомяват с местни момичета, но после и двамата умират от заболяване. Умира също така и съпругът на Ноемин, оставяйки я сама вдовица с двете снахи. Тогава Ноемин взема решение да се прибере обратно в родината си. Една от нейните снахи на име Рут пожелава да дойде заедно с нея. След продължително отсъствие в крайна сметка Ноемин се прибира в родния си град Витлеем като немощна вдовица, придружена от Рут – млада и уязвима мигрантка.

Рут и Вооз се запознават

Лишена от доходи, Рут отива на близка нива, събирайки изпопадалите класове след поредната жетва. Според Мойсеевия закон са предвидени социални мерки, според които жетварите нарочно оставят изпопадалите житни класове, така че бедните хора да имат нещичко на трапезата. Случайно или не, Рут се озовава в землището на един заможен земевладелец на име Воаз. Към края на деня Воаз я забелязва как събира класове с жито от пръстта. Впечатлен от трудолюбието ѝ, той се разпорежда на служителите си небрежно да оставят по земята повече житни класове, за да може Рут да събере повече храна.

Рут и Вооз се запознават. Срещата помежду им е отразена в изкуството
Рут и Вооз се запознават. Срещата помежду им е отразена в изкуството

Поради изобилието от класове за събиране Рут идва отново и отново на нивата на Воаз, за да събира храна за вкъщи. Самият Воаз повелява никой от работниците му да не я притеснява по никакъв начин. Постепенно помежду им започва да се появява интерес, ала поради разликите във възрастта, социалния статут и етническия произход никой от двамата не предприема нищо. Тук обаче Ноемин се намесва като сватовница. Тя инструктира Рут да се присламчи в покоите на Воаз една вечер, след като той е празнувал събирането на жетвата. Воаз разбира намека и взема решение да се задоми с нея.

Сродник изкупител

Ситуацията обаче е по-сложна от обикновена любовна история. Ноемин има роднинска връзка с Воаз, а след като Рут е нейна снаха, следователно между Воаз и Рут има далечна фамилна връзка. Освен всичко друго Воаз има дълг да я вземе за съпруга и да стане за нея „сродник изкупител“. Според закона на Мойсей като роднина на съпруга на Ноемин той би трябвало да се ожени за Рут „в името“ на нейния починал съпруг (сина на Ноемин) и оттук насетне да подсигури живота ѝ. Това също така означава, че Воаз трябва да изкупи наследствените ниви на Ноемин.

Високата цена на нивите обаче не е най-голямата пречка пред Вооз. Оказва се, че има друг роднина, който според Мойсеевия закон притежава първо право да изкупи нивите на Ноемин и да се ожени за Рут. И така, бракът между Рут и Вооз зависи от решението на този друг роднина – дали самият той ще иска да поеме отговорността да се грижи за Ноемин и Рут или би бил готов да я отстъпи на Вооз. За целта се свиква събрание на градските старейшини и другият роднина тържествено се отказва от правото си. Това вече отваря вратите за Вооз да изкупи собствеността на вдовицата и да се ожени за чужденката Рут.

Наследството на Рут и Вооз

От брака на Рут и Вооз се ражда дете на име Овид, който след време ще се окаже дядо на бъдещия цар Давид. От своя страна получава обещание за „Христос“, който ще произлезе от неговите потомци. После следват и други пророчества и в крайна сметка столетия по-късно Исус Христос се ражда във Витлеем – същото градче, където са се запознали Рут и Вооз. Техният романс, техният брак и тяхното потомство довеждат до събитие, на което се осланят всички съвременни календари и всеобщи празници като Рождество и Възкресение Христово. А това не е никак зле за един романс в това незначително прашно градче преди около три хиляди години.

Образ на една по-велика любовна история

Джентълменското отношение и уважението, с които богатият и властен Вооз се отнася към овдовялата чужденка Рут, е особено силен пример предвид похотливия тормоз от страна на много мъже в нашата епоха, белязана от движението #MeToo. Историческото въздействие от тяхното потомство, появило се като плод от връзката и брака помежду им, може да се види всеки път, когато поглеждаме датата на мобилното си устройство. Тази история има влияние върху цялата последваща история на човечеството. Освен всичко това обаче романтичната връзка между Рут и Вооз също така е образ на една далеч по-велика любовна история. История, в която сме поканени да участваме дори ние с вас.

Ето как Библията описва нашето участие с думи, напомнящи за Рут:

 И ще я насея за Себе Си на земята; И ще покажа милост към непомилваната; И на ония, които не бяха мои люде, ще река: Мои люде сте вие; И те ще рекат, всеки един: Ти си мой Бог. (Осия 2:23)

Старозаветният пророк Осия (живял около 750 г. пр. Хр.) изтъква помирението в собствения си несполучлив брак, за да изобрази необятната любов на Бога към нас. Подобно на Рут, която идва в еврейската земя и получава любов от Вооз, от своя страна Христос желае да покаже любов дори и към онези, които са много далеч от Него. По-късно в Новия завет този текст ще се цитира (Римляни 9:25) като свидетелство колко много Бог простира своята любов към отдалечилите се от Него хора.

По какъв начин се изразява тази любов? Исус, който е далечен потомък на Вооз и Рут, също така е въплътеният Бог. В този смисъл той е нашият „сродник изкупител“ – също какъвто се явява Вооз за Рут. Исус заплаща нашия дълг към Бога, когато Го разпъват на кръст. За това се говори в Тит 2:14:

… който даде Себе Си за нас, за да ни изкупи от всяко беззаконие и очисти за Себе Си люде за Свое притежание, ревностни за добри дела. (Тит 2:14)

Също както Вооз заплаща висока цена, за да изкупи Рут, Исус като наш „сродник изкупител“ плаща със собствения си живот, за да изкупи нас.

Пример и за собствения ни брак

Начинът, по който Исус (а и Вооз) заплаща, за да изкупи и да спечели своята невяста, е невероятен пример и за нашия собствен брак. Библията ни дава ясни насоки по какъв начин да изграждаме брачните си отношения:

 21 …се подчинявате един на друг в страх от Христа. 22 Жени, подчинявайте се на своите мъже, като длъжност към Господа; 23 защото мъжът е глава на жената, както и Христос е глава на църквата (като само Той е спасител на тялото). 24 Но както църквата се подчинява на Христа, така и жените нека се подчиняват във всичко на своите мъже. 25 Мъже, любете жените си както и Христос възлюби църквата и предаде Себе Си за нея,

26 за да я освети, като я е очистил с водно омиване чрез словото, 27 за да й представи на Себе Си църква славна, без петно, или бръчка, или друго такова нещо, но да бъде света и непорочна. 28 Така са длъжни и мъжете да любят жените си, както своите тела. Който люби жена си, себе си люби. 29 Защото никой никога не е намразил своето тяло, но го храни и се грижи за него, както и Христос за църквата;

30 понеже сме части на Неговото тяло [от Неговата плът и от Неговите кости]. 31 “Затова ще остави човек баща си и майка си, и ще се привърже към жена си и двамата ще станат една плът”. 32 Тая тайна е голяма; но аз говоря това за Христа и за църквата; 33 Но и вие, всеки до един, да люби своята жена, както себе си; а жената да се бои от мъжа си. (Ефесяни 5:21-33)

Досущ както Вооз и Рут основават семейните си отношения върху любов и уважение, загрижеността от Христос към Църквата е пример как всички мъже би следвало да обичат съпругите си жертвоготовно. Би било прекрасно, ако всеки от нас се научи да съгражда своя брак според такива ценности.

Сватбена покана към нас

Също както всички хубави любовни истории, Библията завършва със сватба. Подобно на начина, по който Вооз изкупва дълговете на Рут и така разкрива пътя към венчавката им, заплатената от Исус цена подсигурява сватбения завършек на нашата история. Венчавката ни с Него не е фигуративна, а съвсем реална. Всички хора, които приемат поканата, събирателно се наричат „Христовата невяста“. Ето описание:

Нека се радваме и се веселим и нека отдадем Нему слава: защото дойде сватбата на Агнето, и Неговата жена се е приготвила. (Откровение 19:7)

Всички онези хора, които приемат поканата на Исус да бъдат изкупени от Него, стават Неговата „невяста“. Тази небесна венчавка е покана, отправена към всекиго от нас. Библията завършва със следните думи, насочена към мен и към теб:

И Духът и невестата казват: Дойди. И който чуе, нека рече: Дойди. И който е жаден нека дойде. Който иска, нека вземе даром водата на живота. (Откровение 22:17)

Отношенията между Рут и Вооз са пример за любов, която до ден днешен е достъпна за нас. Те са картина на небесния романс – тоест на начина, по който Бог е обикнал всекиго от нас. Той ще се ожени за своята невяста (тоест всички, които приемем предложението Му за брак). Както с всички други брачни предложения, и това трябва да се подложи на внимателна преценка. Започнете тук за информация относно цялостния „план“ на Бога, изложен ясно още от Сътворението. После тук можете да видите колко сериозно се отнася Бог към тази тема; тук за описание как Изкупителят заплаща цената и тук, за да видите по какъв начин всичко това е предсказано много отдавна, за да сме сигурни, че предложението идва лично от Бога.

 

 

 

Възкресението на Исус: факт или фикция?

В нашето съвременно и образовано време понякога си задаваме въпроса дали изконните вярвания – и особено тези от Библията – не са отживелици и суеверия. Библията описва редица чудеса, но може би най-впечатляващото от всички е историята за Възкресението на Исус Христос три дена след Неговото разпятие на кръст.

Съществуват ли някакви рационални свидетелства, сериозно подкрепящи възкръсването на Исус от мъртвите? Може за мнозина да звучи изненадващо, но действително е възможно да се приведат немалко аргументи – и то базирани не толкова на религиозни вярвания, колкото на достоверни исторически източници.

Струва си да изследваме този въпрос внимателно, тъй като неговият отговор оказва въздействие върху собствения ни живот. Всеки от нас рано или късно ще си отиде от този свят независимо колко пари имаме, какво е образованието ни и здравето ни, какви големи неща сме постигнали. Ако Исус наистина е надмогнал над смъртта, значи и самите ни можем да имаме реална надежда по отношение на собствената ни кончина. Нека да разгледаме някои ключови исторически свидетелства за Неговото възкресение.

Данни за Исус от историците Тацит и Йосиф Флавий

Общественият живот и публичната смърт на Исус категорично оказва въздействие върху развитието на човешката история. За да се уверим в това, не е необходимо да гледаме само в Библията. Светската историография включва няколко препратки към фигурата на Исус и влиянието, което Той е оказал върху съвременниците си. Ето два такива примера. Римският губернатор и историк Тацит споменава Исус, когато разказва как през 65 г. сл. Хр. император Нерон е екзекутирал християни по обвинение, че са подпалили столицата Рим. Ето какво пише Тацит няколко десетилетия по-късно през 112 г. сл. Хр.

„Нерон прехвърлил вината върху… човеци, които народът наричал християни, и ги наказал с най-необикновени наказания. Този, от когото иде това име, Христос, бил наказан със смърт, през управлението на Тиберий, чрез прокуратора Понтий Пилат; и потиснатото за момента гибелно суеверие отново избухнало не само из Юдея, родината на туй зло, но още и из Рим.“

– Тацит, Анали, XV:44

Тацит потвърждава няколко неща за Христос: (1) Той е реална историческа личност; (2) Той е екзекутиран от Пилат Понтийски; (3) Към 65 г. сл. Хр. (при управлението на Нерон) християнската вяра вече се е разпространила от Юдея до Рим с такава сила, че римският император се вижда принуден да предприеме мерки срещу нея. Обърнете внимание, че Тацит пише тези неща като недобронамерен свидетел. Той смята движението на поклонниците на Исус за „гибелно суеверие“. Макар да е настроен срещу християните, Тацит не отхвърля историческите факти по отношение на Христос.

От своя страна Йосиф Флавий е военен и историк. Пише до римски читатели от първи век. Обобщава историята на юдеите от самото ѝ начало до съвремието си. В тази връзка той обхваща също така живота и кариерата на Исус:

„По това време живееше също и Исус, мъдър мъж… извършваше удивителни дела като учител на хората, които приемаха истината с радост. Той привлече към себе си много юдеи, както и мнозина елини. Той беше Христос. Макар Пилат по обвинения на нашите народни първенци да го подхвърли на кръстна смърт, останаха му верни тези, които го бяха обикнали отначало. Тогава той им се яви на третия ден отново жив, както пророците Божии бяха предсказали това, а също така и хиляди други чудни неща за него. И до днес съществува община от християни, които се наричат така по неговото име.“
– Йосиф Флавий, Юдейски древности, XVIII:33 (писано през 90 г. пр. Хр.)

Йосиф Флавий потвърждава, че: (1) Исус е съществувал; (2) Бил е религиозен водач; (3) Последователите Му публично да прогласявали възкресението на Исус. Очевидно тези сведения ни помагат да надзърнем в миналото и да се уверим, че смъртта на Исус Христос е била добре познато събитие, а истината за възкресението Му се разпространява от вярващите из целия гръкоримски свят.

Историческа обстановка – сведения от Библията

Един лекар и историк на име Лука предоставя допълнително детайли относно това, как вярата в Христос се е разпространявала в древния свят. Ето два цитата от неговата книга Деяния на апостолите, писана през 63 г. сл. Хр.:

„Свещениците, началникът на храмовата стража и садукеите дойдоха при тях [т.е. при Петър и Йоан], възмутени за това, че те поучаваха народа и проповядваха в Името на Исус възкресението от мъртвите. И те сложиха ръце на тях и ги поставиха под стража… И като гледаха дързостта на Петър и Йоан и бяха вече забелязали, че са неучени и необразовани хора, се чудеха и познаха, че са били с Исус… И  се съвещаваха помежду си: Какво да направим на тези хора? На всички ерусалимски жители е известно, че бележито знамение стана чрез тях, и не можем да го отречем…“
Деяния на апостолите 4:1-16

„Първосвещеникът и всички, които бяха с него, а именно сектата на садукеите, станаха и се изпълниха със завист, сложиха ръце на апостолите и ги хвърлиха в общата тъмница… И като чуха това, се късаха от яд и възнамеряваха да ги убият… И като повикаха апостолите и ги биха, им заповядаха да не говорят в Името на Исус и ги пуснаха…“
Деяния на апостолите 5:17-40

Можем да видим, че тогавашните водачи са полагали всячески усилия да прекратят тази нова вяра. Първоначалните вълнения се случват в Ерусалим – същото място, където само няколко седмици по-рано Исус е бил екзекутиран публично и погребан.

Въз основа на подобни исторически сведения можем да разглеждаме възкресението на Исус, претегляйки възможните алтернативи и преценявайки коя от тях звучи най-смислено, без да изхождаме от предварителна презумпция на вяра за свръхестественото възкресение.

Тялото и гробницата на Исус

По отношение на трупа на Исус Христос има само две възможни алтернативи. Или в неделната сутрин гробницата е била празна, или тялото все още е било в нея. Други варианти не може да има.

Да предположим, че трупът е останал в гроба. Ако разгледаме наличните исторически сведения за последователността на събитията обаче, бързо ще достигнем до трудности. Защо римските и юдейските власти в Ерусалим са положили толкова много усилия да потушат приказките за възкресението? Нали тялото е било в гробницата успоредно с публичните прокламации на учениците, че Христос е възкръснал? Ако то е било там, тогава властите просто са можели да го извадят и да го покажат по улиците пред очите на всички! По този начин са щели да дискредитират прохождащото движение още в зародиш, без да се налага да хвърлят християните в затвор, да ги измъчват и да ги превръщат в мъченици. Освен това, замислете се. По това време в Ерусалим вече хиляди хора са повярвали във физическото възкресение на Исус.

Ако самият аз тогава се намирах сред множествата и слушах проповедите на апостол Петър, чудейки се дали да се доверя на невероятните му твърдения (в крайна сметка те водят до гонения), сигурно щях да отида лично до мястото, където са Го погребали. Щях със собствените си очи да проверя дали трупът все още е на мястото си. И ако тялото на Исус се окажеше вътре в гробницата, тогава цялото движение изобщо нямаше да се разгърне. Как щяха въобще да натрупват нови последователи при толкова враждебна среда и толкова инкриминиращи контра свидетелства? И така, ако тялото на Исус Христос бе останало вътре в гробницата, това мигновено щеше да доведе абсурдни неща. В такава теза няма логика.

Дали пък учениците не са откраднали трупа?

Разбира се, съществуват и други възможни обяснения за опразнената гробница. Всяко алтернативно предположение обаче следва да вземе предвид следното: римския печат върху гроба; римските войници, които неотлъчно го охраняват; грамадният и изключително тежък камък, с който е залостен входът; всичките 40 килограма балсам, с които е плътно намазано тялото. Списъкът продължава още. Мястото не ни позволява тук да изброим всички фактори и сценарии, обясняващи липсващото тяло. Най-разпространената версия обаче е твърдението, че самите ученици на Христос са откраднали трупа от гробницата, скрили са го някъде и после са се захванали да разпространяват тази масова заблуда.

Подобен сценарий не взема предвид по какъв начин унилите и умърлушени последователи на Исус, които два дена по-рано са се разбягали от страх за живота, сега изведнъж са се прегрупирали, стъкмили са план да отмъкнат тялото и някак си са се справили с обучените римски гвардейци. После са счупили печата на властите, преместили са масивната канара пред входа и са офейкали с балсамирания труп – и то без да дадат нито една жертва (всички те стават публични свидетели години наред). Нека да допуснем, че по някакъв начин са успели да изпълнят целия този заговор, а след това са се пръснали по цял свят, изграждайки основана на манипулации и измами религия. Мнозина днес смятат, че онези първи Христови ученици са били мотивирани от амбиция да прогласяват братство и любов между хората. Ала погледнете още веднъж описанията на доктор Лука и Йосиф Флавий, и ще основният спорен момент в тяхната вест е това, че апостолите поучават хората и прогласяват чрез Исус възкресение от мъртвите. Ето тази е водещата тема в техните проповеди и писания. Забележете например как апостол Павел в свое писмо от 57 г. сл. Хр. подчертава важността на Възкресението:

„Първо ви предадох онова, което и приех, че Христос умря за греховете ни… че беше погребан; че беше възкресен на третия ден… че се яви на Петър, а после и на дванайсетте… Ако Христос не е бил възкресен, то празна е нашата проповед, празна е и вашата вяра… Ако само в този живот се надяваме на Христос, то от всички човеци ние сме най-много за съжаление… Ако съм се борил със зверове в Ефес, какво ме ползва? Ако мъртвите не се възкресяват, „нека ядем и пием, защото утре ще умрем“…“
– I Коринтяни 15:3-32

Очевидно последователите на Исус поставят Неговото възкресение в центъра на цялото си движение. Представете си, че това основно тяхно учение е било лъжа – че самите ученици са откраднали тялото, за да не бъдат изобличени, в случай че някой го извади на показ. С подобен заговор сигурно са щели да подведат околните, но самите те помежду си са щели да знаят, че проповядват, пишат и съчиняват лъжи и измами. С времето обаче те буквално дават живота си за тази мисия. Защо биха се жертвали по такъв начин, ако знаеха, че основата на проповедите им е фалшификация? Хората дават живота си за дадена кауза, ако убедено вярват, че си струва да воюват за нея, или ако по някакъв начин тя ги облагодетелства. Ако тези ученици бяха отмъкнали трупа и го бяха скрили някъде, тогава са щели да са напълно наясно колко мащабна е тази лъжа. Вижте обаче как самите те разказват какво им е коствало да разпространяват вестта за Христовото възкресение – и се запитайте дали бихте били готови да платите толкова висока цена заради някаква лъжа:

Угнетявани сме отвсякъде… в недоумение сме… гонени сме… поваляни сме… Винаги носим в тялото си убиването на Господ Исус… Предавани сме на смърт… Смъртта действа в нас… Външният човек тлее… Стенем обременени… в скърби, в нужди, в утеснения… наказвани… наскърбени… сиромаси… нищо нямаме…
Бил съм в повече трудове, още повече в тъмници, в безброй бичувания, много пъти и на смърт. Пет пъти юдеите ми удариха по 39 удара; три пъти бях бит с тояги, веднъж ме биха с камъни, три пъти съм претърпял корабокрушение… Много пъти съм бил и… в опасност от реки… от разбойници… от съотечественици… от езичници, в опасност в град… в пустиня, по море, между лъжебратя; в труд и мъка, много пъти в неспане, в глад и жажда, много пъти в неядене, в студ и в голота… Кой изнемощява, без да изнемощявам и аз?
– II Коринтяни 4:8–6:10; 11:24-29

Колкото повече се замислям за безкомпромисния героизъм в живота на онези първи християни (нито един от тях не се отмята от думите си, „признавайки“ за измамата), толкова по-невъзможно ми се струва да не са вярвали искрено в това, което говорят. Ако обаче са вярвали в истинността на тези факти, значи няма как да са откраднали и скрили тялото на Христос. Един известен криминолог и юрист, обучавал студенти в Харвард как да разпознават слабостите в свидетелски показания, изтъква следното по отношение на Христовите ученици:

„Хрониките на военното дело едва ли могат да посочат друг пример с такова героично постоянство, издръжливост и самоотвержена смелост. Християните са имали всякакви мотиви да преценят основанията за своята вяра и свидетелствата на великите факти и истини, които са проповядвали.“
– Greenleaf, An examination of the Testimony of the Four Evangelists by the Rules of Evidence Administered in the Courts of Justice (1874, p.29)

Многозначително в тази връзка е също така и мълчанието на техните противници – както сред евреите, така и сред римляните. Никой от враговете на християните не полага каквито и да е усилия да разкаже „реалната“ история или да уличи учениците в лъжа. По този повод д-р Монтгомъри пише следното:

„Така се подчертава достоверността на свидетелството в полза на Христовото възкресение, което едновременно се представя в синагогите – тоест между самите зъби на опозицията, посред враждебно настроени противници, които със сигурност биха унищожили този случай… ако фактите говореха друго.“
– Montgomery, Legal reasoning and Christian Apologetics (1975, pp. 88-89)

Не ни достига мястото тук да вземем предвид всички измерения на този въпрос. Обаче неукротимата дързост на учениците и мълчанието на техните недобронамерени и враждебно настроени съвременници показва недвусмислено, че има категорични аргументи в полза на възкресението на Христос. Тази тема си струва да се обмисли с най-голяма сериозност. Един от начините е да я разгледате в нейния библейски контекст. Прекрасна изходна позиция са знаменията на Авраам и Мойсей. Въпреки че тези хора са живели стотици години преди Исус, животът им съдържа пророчески предсказания за смъртта и възкресението Му.

Защо добрият Бог е сътворил злия дявол?

Библията казва, че дяволът (чието име е Сатана) под формата на змия е изкусил към грях Адам и Ева и е причинил тяхното падение. Тук обаче възниква един важен въпрос: Защо Бог е сътвори злия дявол (думата означава „противник“), за да провокира покварата на Неговите добри творения?

Луцифер – сияещият

Според Библията Бог е създал един силен, интелигентен и красив дух, който е заемал първо място сред всички ангели. Дадено му е името Луцифер (което означава „сияещ“) и той е бил много добър. Той обаче е бил надарен и със свободна воля, така че да може сам да взема решения. Един текст в Исая 14 глава описва какво решава да стори той.

Как си паднал от небето, ти Деннице, сине на зората! Как си отсечен до земята, ти, който поваляше народите; А ти думаше в сърцето си: Ще възляза на небесата, Ще възвиша престола си над Божиите звезди, И ще седна на планината на събраните богове към най-крайните страни на север, Ще възляза над висотата на облаците, Ще бъда подобен на Всевишния. (Исаия 14:12-14)

Луцифер, подобно на Адам, е изправен пред важно решение. Можел е да признае Бога като Бог или да се опита самият той да стане божество. Неколкократните му закани в цитирания по-горе текст показват как той взема решение да се възпротиви срещу Бога и да обяви самия себе си за всевишен. Друг текст от книгата на Езекиил ни предоставя паралелно историята за падението на Луцифер:

13 Ти бе в Божията градина, в Едем; ти бе обсипан с всякакви скъпоценни камъни; със сард, топаз, диамант, хрисолит, оникс, яспис, сапфир, антракт, смарагд и със злато; направата на тъпанчетата и на свирките ти е била приготвена за тебе в деня, когато си бил създаден.

14 Ти беше херувим, помазан, за да засеняваш; и Аз те поставих така, щото беше на Божия свят хълм; ти ходеше всред огнени камъни. 15 Ти бе съвършен в постъпките си от деня, когато бе създаден, догдето се намери беззаконие в тебе.

16 От много голямата ти търговия напълниха всичко всред тебе с насилие, и ти съгреши; затова те отхвърлих като скверен от Божия хълм, и те изтребих отсред огнените камъни, херувиме засеняващи!

17 Сърцето ти се надигна поради хубостта ти; ти разврати мъдростта си поради блясъка си; Аз те хвърлих на земята, изложих те пред царете, за да те гледат. (Йезекиил 28:13-17)

Красотата, мъдростта и силата на Луцифер – все добри неща, дело на Създателя – довеждат до надигане на гордост у него. Гордостта го тласка към бунт, ала дори и след това той не изгубва силите и способностите си. Оттогава насетне Луцифер води космическо въстание срещу своя Създател, претендирайки да заеме Неговия престол и да се провъзгласи за божество. Стратегията му е да привлича на своя страна хората, като ги изкушава към същото решение като неговото: да обичат само себе си, да се еманципират от Бога и да отхвърлят Неговата власт. В сърцевината си изпитанието пред волята на Адам е същото както при Луцифер. Просто е представено под различна форма. И единият, и другият обаче се изкушават от мисълта да бъдат божества.

Сатана, който работи чрез околните

Текстът от книгата на Исая по-горе е насочен към „царя на Вавилон“, а цитатът от Езекиил визира „царя на Тир“. Според описанията в двата пасажа обаче очевидно не става дума за човешки същества. Неколкократните закани в текста от Исая илюстрират личност, която е запокитена от невидимия свят на земята поради това, че изразява претенции за небесния престол на Бога. Езекиил от своя страна се обръща към „херувим, помазан да закриля“, който някога е живял в Едем и „на Божия хълм“. Твърде често Сатана (Луцифер) се скрива зад някого и се опитва да влияе чрез него. В Едемската градина го прави чрез една змия. В текста от Исая се появява чрез личността на вавилонски монарх, а в Езекиил обладава тялото на тирския цар.

Защо Луцифер се е разбунтувал срещу Бога?

За какво му е обаче на Луцифер да оспорва престола на всемогъщия и всезнаещ Създател? Част от интелигентността е да си даваш сметка дали имаш сили да надвиеш опонента си. Луцифер може и да е имал сили, ала те са недостатъчни, за да успее да се надмогне над Твореца на вселената. Защо му е да рискува всичко само и само за да си пробва силите в битка, която не би могъл да спечели? Все ми се струва, че един интелигентен ангел би бил наясно какви са собствените му ограничения при челен сблъсък срещу Бога и че поради това би свил криле в покорство. Защо не го е направил? Този въпрос ме е озадачавал дълги години.

Еди ден обаче си дадох сметка, че Луцифер е можел да си представи Божието всемогъщество единствено чрез вяра – досущ както и ние. Библията намеква, че ангелите са били сътворени заедно с останалите творения, за които се говори в първа глава на книгата Битие. Един текст от книгата Йов например казва:

Господ отговори на Йов от бурята и каза:…
Къде беше ти, когато полагах основите на земята?
Обясни, ако знаеш…
Когато утринните звезди ликуваха
и всички Божии ангели възклицаваха?
(Йов 38:1,4,7)

Представете си как през седмицата на Сътворението самият Луцифер също е бил създаден и е придобил съзнание някъде из вселената. Първите му знания са, че той съществува, както и че някъде там има друго Същество, което претендира, че е Творец на цялата вселена. Откъде би могъл обаче Луцифер да знае дали това е вярно? Да не би този самоопределил се за „творец“ да се е появил в съществуване между звездите непосредствено преди самия Луцифер? Да не би само заради по-ранната си поява той има претенции да е по-могъщ и по-знаещ от Луцифер? А може би пък изобщо не е такъв… Може би както Луцифер, така и този „създател“ са се пръкнали в съществуване ей-така, един след друг? Въпрос на вяра е Луцифер да приеме твърдението на Създателя, че самият Луцифер е просто творение, докато Създателят е вечен и безграничен. В своята надменност обаче Луцифер отказва да повярва и вместо това се доверява на собствените си фантазии.

Сигурно отивам твърде далеч в цялото това предполагаемо описание как Луцифер може би си е мислел, че самият той (а и всички останали ангели) е равнопоставен на Бога и че и двамата еднакво са се появили в съществуване. Само че точно такава е презумпцията на съвременната космология. Някога, преди милиарди години, е съществувала само някаква космическа неустановеност в нищото. После от тази неустановеност се е пръкнала цялата вселена. Ето до това се свеждат съвременните теории за възникването на космоса. Така се оказва, че абсолютно всички – от Луцифер, през Ричард Докинс и Стивън Хокинг, до теб и мен – трябва да вземем лично решение дали ще повярваме в самодостатъчността на тази вселена или ще повярваме, че тя е създадена и поддържана от всемогъщ Създател.

С други думи, виждането не е вярване. Луцифер е виждал Бога и е разговарял с Него. При все това на него също му се е налагало „с вяра“ да приеме, че е бил създаден от Бога. Мнозина днес казват, че ако Бог „им се яви“, тогава ще повярват. В Библията обаче се разказва как немалко хора са виждали и чували Бога, но при все това са отказвали да Му се доверят. Ключовият въпрос е дали хората ще приемат словото на Бога и дали ще се доверят на нещата, които Той казва за себе си и за тях. От Адам и Ева през Каин и Авел, през Ной, през египтяните при първата Пасха, до прекосяващите Червено море евреи – а и дори до всички онези, които са наблюдавали от първа ръка чудесата на Исус Христос, – „виждането“ никога не е довеждало до вярване. Падението на Луцифер следва същата логика.

С какво е ангажиран дяволът днес?

Според Библията Бог не е направил „зъл дявол“. Създал е могъщо и интелигентно ангелско създание. Поради гордост това същество му обръща гръб и в следствие на това неговото първоначално величие, макар да не е изгубено, все пак е ужасяващо покварено. Ние с вас и всички останали хора сме се озовали на бойното поле между Бога и неговия „противник“ – дявола. Стратегията на дявола не се изразява в зловещи черни наметала с прокобни заклинания като на назгулите от Властелина на пръстените. Вместо това той се опитва да ни подмами подобно на него да обърнем гръб на спасението, което още от предвечността Бог ни е обещал чрез Авраам и чрез Мойсей и което е осъществил чрез смъртта и възкресението на Исус. Библията казва:

 И не е чудно; защото сам сатана се преправя на светъл ангел; тъй че, не е голямо нещо, ако и неговите служители се преправят на служители на правдата. Но тяхната сетнина ще бъде според делата им. (2 Коринтяни 11:14-15)

Тъй като Сатана и неговите служители са способни да се маскират като „светли ангели“, те го използват, за да ни подмамват по-лесно. Може би именно по тази причина евангелията ни препоръчват да не се доверяваме на вътрешните си инстинкти.

 

Какво представляват Десетте Божи заповеди? Какво ни учат те?

Мойсей е авторът на първите пет книги в Библията, които описват зараждането на израилеваата нация преди хиляди години. Мисията на Мойсей е да избави израиляните (или евреите), за да станат светлина за народите. Първоначално той ги извежда от робство в Египет с мащабна спасителна мисия, позната до днес като Пасха (или Песах). Тогава Бог освобождава израиляните по чудотворен начин, с който се намеква за бъдещото избавление на всички хора. Целта на Мойсей обаче е не само да изведе израиляните от египетско робство, но и да ги въведе в един нов начин на живот. И така, петдесет дена след Пасхата на избавлението Мойсей ги довежда в подножието на планината Синай (или Хорив), където Бог му дава законите за тях.

Какви са тези заповеди, които получава Мойсей? Целият набор от закони е доста дълъг, но първоначално Бог му дава няколко съвсем конкретни нравствени заповеди. Те са записани лично от Бога върху камък и са познати като Десетте заповеди (или Декалог). Тези десет постановления формират сбито обобщение на целия Закон – нравствените предпоставки преди даването на всичко останало. От този момент насетне те играят роля и на активен начин, по който Бог убеждава хората да се покаят.

Десетте заповеди

Ето текста на Десетте заповеди, записани от Бога върху камък, а сетне преписани от Мойсей в старозаветната книга Изход:

Тогава Бог изговори всички тия думи, като каза:

2 Аз съм Иеова твоят Бог, Който те изведох из Египетската земя, из дома на робството.

3 Да нямаш други богове освен Мене.

4 Не си прави кумир, или какво да било подобие на нещо, което е на небето горе, или което е на земята долу, или което е във водата под земята;

5 да не им се кланяш нито да им служиш, защото Аз Господ, твоят Бог, съм Бог ревнив, Който въздавам беззаконието на бащите върху чадата до третото и четвъртото поколение на ония, които Ме мразят,

6 а показвам милости към хиляда поколения на ония, които Ме любят и пазят Моите заповеди.

7 Не изговаряй напразно Името на Господа твоя Бог; защото Господ няма да счита безгрешен онзи, който изговаря напразно Името Му.

8 Помни съботния ден, за да го освещаваш.

9 Шест дни да работиш и да вършиш всичките си дела;

10 а на седмия ден, <който> е събота на Господа твоя Бог, да не вършиш никаква работа, ни ти, ни синът ти, ни дъщеря ти, ни слугата ти, ни слугинята ти, нито добитъкът ти, нито чужденецът, който е отвътре вратите ти;

11 защото в шест дни Господ направи небето и земята, морето и всичко що има в тях, а на седмия ден си почина; затова Господ благослови съботния ден и го освети.

12 Почитай баща си и майка си, за да се продължават дните ти на земята, която ти дава Господ твоя Бог.

13 Не убивай.

14 Не прелюбодействувай.

15 Не кради.

16 Не свидетелствувай лъжливо против ближния си.

17 Не пожелавай къщата на ближния си, не пожелавай жената на ближния си, нито слугата му, нито слугинята му, нито вола му, нито осела му, нито какво да е нещо, което е на ближния ти. (Изход 20:1-17)

Стандартът на Десетте заповеди

В днешно време понякога забравяме, че това са именно заповеди. Те не са препоръки. Нито са предложения. В каква степен обаче самите ние им се покоряваме? Ето какво се казва в Библията непосредствено преди Мойсей да получи Десетте заповеди:

И като се възкачи Моисей при Бога, Господ го повика от планината и рече: Така да кажеш на Якововия дом и да известиш на потомците на Израиля: … Сега, прочее, ако наистина ще слушате гласа Ми и ще пазите завета Ми, то повече от всичките племена вие ще бъдете Мое собствено притежание, защото Мой е целият свят. (Изход 19:3,5)

А ето какво се казва веднага след даването на Десетте заповеди:

После взе книгата на завета и я прочете, като слушаха людете; и те рекоха: Всичко, каквото е казал Господ, ще вършим, и ще бъдем послушни. (Изход 24:7)

Нека да се замислим. Понякога в училищните ми изпити нашият преподавател ни даваше множество въпроси (напр. двайсет), ала сетне изискваше да отговорим само на някои от тях. Можехме например да си изберем които искаме 15 от тези 20 въпроси и да им дадем отговори в изпита. Всеки ученик си избираше онези, които му се виждаха най-лесни. По този начин учителят ни помагаше да имаме по-облекчен вариант на изпита.

Мнозина смятат, че с Десетте заповеди може да се отнасят по подобен начин. Мислят си, че когато е дал Десетте заповеди, Бог си е казвал: „Нека хората да си избират които и да е шест от тези десет.“ Разсъждаваме по такъв начин, понеже си представяме, че Бог като съдия ще измерва „добрите“ ни дела срещу „лошите“. И смятаме, че ако заслугите ни се окажат по-тежки от недостатъците ни, по някакъв начин с това ще съумеем да спечелим Божието благоволение, за да ни приеме на Небето. По тази причина мнозина от нас се опитваме да си изкараме религиозни заслуги, изпълнявайки религиозни дейности – като ходене на църква, джамия или храм; като молитви; като спазване на пости; като раздаване на помощи за бедните. И се надяваме, че с подобни действия някак си ще балансираме онези случаи, когато нарушаваме Десетте заповеди.

Ако обаче прочетем Десетте заповеди внимателно и честно, ще се уверим, че не такъв е техният замисъл. От хората се очаква да се покоряват на всичките заповеди – и то през цялото време. Това е изключително трудно и по тази причина много хора откровено се бунтуват срещу Десетте заповеди. Известният атеист Кристофър Хитченс атакува Стария завет именно с такива основания:

„Сетне идват прословутите забрани, които отричат убиването, прелюбодейството, кражбата и лъжливото свидетелстване. А накрая има забрана за пожелаване на… имуществото на „твоя ближен“… Вместо да се осъдят злодеянията, има странно формулирано осъждане на нечистите мисли… Изисква се невъзможното… Човек може насила да бъде възпрян от злодеяния…, ала да забраниш на хората дори да мислят за такива неща, е прекалено много… Ако бог наистина искаше хората да са свободни от подобни мисли, тогава трябваше повече да внимава, изобретявайки друг вид същества.“ (Christopher Hitchens. 2007. God Is Not Great: How Religion Spoils Everything. pp. 99-100)

Защо Бог дава Десетте заповеди?

Да си въобразяваме било че Бог би приел само половинчати усилия, било че е допуснал грешка, изисквайки невъзможното от нас – това означава, че не разбираме предназначението на Стария завет. Те са ни дадени, за да ни помогнат да идентифицираме в какво се състои нашият проблем.

Нека да го онагледя с пример. Представете си, че се е случило да паднете лошо на земята и ръката да ви боли. Обаче не сте сигурен дали имате някакви вътрешни наранявания. Имате ли счупена кост? Не сте сигурен дали ще се оправите от само себе си или се налага ръката ви да бъде гипсирана. Затова отивате на рентген и снимката разкрива, че наистина имате счупване. Способна ли е рентгеновата снимка да излекува ръката ви? Не, счупването си е там, ала сега вече знаете за него. Знаете също така, че ще се наложи да ви гипсират. Едва тогава ще има заздравяване. Рентгеновата снимка не разрешава проблема. Тя го разкрива, за да знаете какво лечение ви е необходимо.

Десетте заповеди разкриват греха

По същия начин Десетте заповеди са дадени, за да бъде разкрит и изявен един дълбок проблем в нас – нашият грях. Думата „грях“ буквално означава „да пропуснеш целта“, която Бог е поставил пред нас в отношенията ни спрямо околните, спрямо себе си и спрямо Него. Библията казва:

 Господ надникна от небесата над човешките чада За да види, има ли някой разумен, Който да търси Бога. Всички се отбиха от пътя, заедно се развратиха; Няма кой да прави добро, няма ни един. (Псалми 14:2-3)

Всеки един от нас е вътрешно покварен от греха. Този проблем е достатъчно сериозен, за да може Бог да каже за нашите „добри дела“ (които се надяваме, че ще изместят греховете ни) следното:

Защото всички станахме като човек нечист, И всичката ни правда е като омърсена дреха; Ние всички вехнем като лист, И нашите беззакония ни завличат както вятъра. (Исаия 64:6)

Нашите праведни заслуги в религиозно отношение са само като „омърсена дреха“, когато ги съпоставим с нашите грехове.

Вместо да си дадем сметка за проблема обаче ние предпочитаме да се съпоставяме с околните хора (сравнявайки се с погрешен стандарт за чистота), мъчим се да придобием религиозни заслуги или пък просто се предаваме и се отдаваме на удоволствията. Така виждаме, че Бог ни е дал Десетте заповеди по следната причина:

Защото ни една твар няма да се оправдае пред Него чрез дела изисквани от закона, понеже чрез закона става само познаването на греха (Римляни 3:20)

Да сравним живота си срещу стандарта на Десетте заповеди, това е същото като да си направим рентгенова снимка, изобличаваща съществуващ вътрешен проблем. Десетте заповеди не са способни „да излекуват“ проблема. Те само разкриват проблема ясно и недвусмислено, за да може ние да се осъзнаем и да приемем лекарството, което ни е подготвил Бог. Вместо да продължаваме да се самозалъгваме, с помощта на Мойсеевия закон ние можем да видим себе си в правилна светлина.

Божият дар след нашето покаяние

Подсигуреното от Бога лекарство е предложеният от Него дар за прошка на греховете посредством смъртта и възкресението на Исус Христос. Този дар от Бога се предлага на всекиго от нас с единственото условие да се доверим и да повярваме в Исус Христос.

 Като знаем все пак, че човек не се оправдава чрез дела по закона, а само чрез вяра в Исуса Христа (Галатяни 2:16)

Досущ както Авраам получава оправдание поради вяра в Бога, ние също може да получим праведност. Необходимо е обаче да се покаем за греха си. Покаянието често се разбира погрешно. То простичко означава „да променим мисленето си“ и включва отвръщане от греха и обръщане към Бога. Така Той може да ни даде дара на прошката и оправданието. Библията пояснява:

Затова, покайте се и обърнете се, за да се заличат греховете ви, та да дойдат освежителни времена от лицето на Господа. (Деяния 3:19)

Обещанието на Бога към теб и мен гласи, ако се покаем и се обърнем към Него, тогава нашите грехове повече няма да се зачитат и Той ще ни даде живота.

Десетте заповеди в календара

Наред с онази първа Пасха и изпитанието пред Авраам, Десетте заповеди са нещо, с което Бог подпечатва своя план, за да бъдем ние сигурни, че именно Той го прави. По тази причина Той ни посочва и конкретния ден, когато дава Десетте заповеди на Мойсей. Изборът именно на този ден сочи към бъдещото идване на Святия Дух. Еврейският Празник на седмиците, наричан още Шавуот, отбелязва именно деня на даването на Десетте заповеди, а от друга страна също така съвпада с абсолютно точност с деня на Петдесетница в Деяния 2 глава, когато идва Святият Дух.

Даването на Десетте заповеди е онагледено спрямо Празника на седмиците и деня на слизането на Святия Дух на Петдесетница. Празникът на седмиците, Десетте заповеди и идването на Святия Дух се случват в един и същи ден в календара
Даването на Десетте заповеди е онагледено спрямо Празника на седмиците и деня на слизането на Святия Дух на Петдесетница. Празникът на седмиците, Десетте заповеди и идването на Святия Дух се случват в един и същи ден в календара

Даването на Десетте заповеди е онагледено спрямо Празника на седмиците и деня на слизането на Святия Дух на Петдесетница. Празникът на седмиците, Десетте заповеди и идването на Святия Дух се случват в един и същи ден в календара.

Фактът, че Божият Дух идва да обитава в сърцето на покаялите се хора на същия ден, когато се отбелязва даването на Десетте заповеди, е Божият отговор на оплакването на Кристофър Хитченс. Бог наистина изработва един нов вид същества – такива, в които живее Святият Дух. Оттук насетне ние имаме способността да се държим по различен начин. Прецизността в подбора на точния момент за пореден път показва Неговия почерк, написан върху платното на времето, за да бъдем уверени, че както Законът, така и Духът идват именно от Бога.

Достоверен ли е библейският текст? Или е понесъл повреди?

Въведение към текстуалната критика и Библията

В нашата научна и ерудирана епоха поставяме под въпрос много от ненаучните вярвания, които са споделяли поколения хора преди нас. Тази скептичност се отнася общо за всички религиозни писания и в частност за Библията. Мнозина от нас поставят под въпрос достоверността на Библията. Причината се корени в нещата, които знаем за Библията. В крайна сметка тя е написана преди две хиляди години. През всички тези хилядолетия не е имало печатарски машини, ксерокси или издателски дружества. Така първоначалните библейски ръкописи поколение след поколение са били преписвани на ръка, докато езици са се зараждали и са умирали, цели империи са се сменяли и нови сили са се издигали. При положение че самите оригинални текстове отдавна са изгубени, откъде да знаем, че всички тези текстове, които четем днес в Библията, са същите като написаното от първоначалните автори преди толкова много столетия?

Децата днес играят една игра, наречена „Развален телефон“. Сядат в кръг и някой прошепва дадена фраза в ухото на съседчето си, то на свой ред прошепва каквото е разбрало в ухото на следващото дете и така посланието се завърта в целия кръг. Последният произнася каквото е чул на глас и всички се разсмиват поради причудливите изменения на оригиналното изречение. Възможно ли е по подобен начин предаването на Библията от поколение на поколение да е повредило текста така, че днес да разполагаме със сериозно изменени спрямо първоначалните версии текстове?

Принципи на текстуалната критика

Разбира се, същият въпрос се отнася и за всички други антични писания. Таблицата по-долу онагледява процеса как древни текстове се съхраняват през времето. Показан е пример на документ, написан около 500 г. пр. Хр. (произволна дата за примера). Оригиналният текст не може да оцелее неограничено време и затова преди да се разпадне, да се изгуби или да се разложи, му се изготвя копие, което се нарича „манускрипт“ (съкратено: MSS). Това е първото копие на документа (I препис). С преписването са ангажирани специална група хора, наречени „книжници“. С течение на годините се налага да се правят нови копия на ръкописа (II препис; III препис…). Някои от тези копия на текста (да кажем III препис) успяват да се съхранят до наши дни. В примерната диаграма по-долу виждаме, че е намерен ръкопис, който е датиран от около 500 г. сл. Хр. Това означава, че разполагаме със съхранени древни копия на въпросния текст единствено след 500 г. сл. Хр. Тогава за периода между написването през 500 г. пр. Хр. и този най-стар препис от 500 г. сл. Хр. (обозначен с x на диаграмата) на практика не разполагаме с налични копия за проверка на точността. Всички преписи на документа от този период са изчезнали.

Например ако някъде между I препис и II препис са били допуснати (неволно или не) грешки при преписване на документа, ние няма как да знаем за това, тъй като не разполагаме с тези манускрипти. Така периодът преди най-ранното налично копие (който нарекохме x) е всъщност интервалът на текстуална несигурност. Следователно един от принципите за определяне на достоверността на антични текстове, е дължината на периода х. Колкото по-кратък е този период на несигурност, толкова по-голяма може да е сигурността ни за точното съхранение на въпросния документ при преписване.

Разбира се, обикновено днес са налични не един и два ръкописа на древните документи. Да допуснем, че разполагаме с два сходни манускрипта, които на дадено място имат разлика в текста:

Оригиналният автор на този текст е написал или „Йона“, или „Йоан“. Единият от двата ръкописа съдържа грешка. Въпросът е кой. Ако разполагаме само с тези два текста, ще е много трудно да дадем отговор на този въпрос.

Сега обаче си представете, че сме открили още преписи от същото съчинение:

Сега вече е далеч по-лесно да заключим в кой манускрипт е грешката. Далеч по-голяма е вероятността такава грешка да е допусната еднократно вместо цели три пъти. Следователно препис 2 съдържа грешка, а оригиналният автор е имал предвид „Йона“, а не „Йоан“.

Този простичък пример онагледява втори принцип за установяване на точност и интегритет на даден античен текст. Колкото повече ръкописи са налични, толкова по-лесно се виждат и се коригират грешките и толкова по-ясно става съдържанието на оригинала.

Текстуална критика на класически гръкоримски писания, съпоставени с Новия завет

Дотук изтъкнахме два индикатора, с чиято помощ се установява текстуалната достоверност на античните документи: (а) Измерва се времето между оригиналното съчинение и най-ранните запазени до наши дни налични преписи. (б) Изброяват се съществуващите днес манускрипти. Тъй като тези индикатори важат за всички древни писания, можем да ги приложим както към Библията, така и към други антични текстове: (1)

Автор Дата на написване Най-ранно копие Период x Брой копия
Цезар 50 г. пр. Хр. 900 г. сл. Хр. 950 години 10
Платон 350 г. пр. Хр. 900 г. сл. Хр. 1250 години 7
Аристотел* 300 г. пр. Хр. 1100 г. сл. Хр. 1400 години 5
Тукидит 400 г. пр. Хр. 900 г. сл. Хр. 1300 години 8
Херодот 400 г. пр. Хр. 900 г. сл. Хр. 1300 години 8
Софокъл 400 г. пр. Хр. 1000 г. сл. Хр. 1400 години 100
Тацит 100 г. сл. Хр. 1100 г. сл. Хр. 1000 години 20
Плиний 100 г. сл. Хр. 850 г. сл. Хр. 750 години 7

* която и да е негова творба

Тези автори са сред най-големите имена на класическата древна литература. Техните съчинения са оформили облика на Западната цивилизация. Средно от техните писания разполагаме с не повече от 10-100 манускрипта, най-ранните измежду които са съхранени едва хиляда години след написването им. От научна гледна точка тези данни може да се приемат като контролна информация, тъй като съдържат литературни текстове (на класически автори), които днес се възприемат широко от учени и изследователи по цял свят.

Следващата таблица представя библейските писания (и в частност текстовете на Новия завет) според същите принципи за установяване на текстуална достоверност. Според обичайния научен подход за подобно изследване можем да направим сравнение между тези данни и контролната информация от предишната таблица. (2)

Манускрипт Дата на написване Най-ранно
копие
Период x
Папирус „Джон Райлъндс“ 90 г. сл. Хр. 130 г. сл. Хр. 40 години
Папирус „Бодмър“ 90 г. сл. Хр. 150-200 г. сл. Хр. 110 години
Папирус „Честър Бийти“ 60 г. сл. Хр. 200 г. сл. Хр. 20 години
Codex Vaticanus 60-90 г. сл. Хр. 325 г. сл. Хр. 265 години
Codex Sinaiticus 60-90 г. сл. Хр. 350 г. сл. Хр. 290 години

Броят новозаветни ръкописи е толкова огромен, че би било невъзможно всички те да се изброят в една таблица. Един изследовател (3), който е отделил години в проучване на този въпрос, споделя следното:

„В днешно време разполагаме с над 24 000 ръкописни копия от части от Новия завет… Нито един друг античен документ не би могъл дори да започне да си съперничи с това количество и с такива атестации. Само за сравнение, „Илиада“ от Омир е на второ място с 643 оцелели древни копия.“

Друг водещ учен от Британския музей (4) потвърждава това заключение:

„Изследователите са единодушни, че днес разполагаме в основни линии с автентичния текст на античните елински и римски автори… И все пак нашите познания за техните съчинения се осланят едва на шепа ръкописи, докато манускриптите на Новия завет наброяват… хиляди.“

Новозаветната текстуална критика и Константин Велики

Значителен брой от наличните днес манускрипти датират от дълбока древност. Вкъщи разполагам с книга, която описва най-старите запазени новозаветни документи. Въведението ѝ започва със следните думи:

„Настоящата книга предлага транскрипции на 69 от най-ранните новозаветни манускрипти… датирани от началото на II век до началото на IV век (ок. 100-300 г. сл. Хр.)… Тук се съдържат около две трети от целия текст на Новия завет.“ (5)

Тази информация има огромно значение, тъй като въпросните ръкописи се датират отпреди епохата на император Константин Велики (ок. 325 г. сл. Хр.) и много столетия преди Римокатолическата църква да се сдобие с огромна власт. В днешно време мнозина обвиняват Константин и католицизма във въвеждане на умишлени изменения на библейския текст. Това твърдение бихме могли да го подложим на проверка, ако съпоставим библейските преписи отпреди епохата на Константин Велики (тъй като са налични) с тези от по-късни времена. При подобна проверка се оказва, че текстовете са едни и същи. Посланието на библейските манускрипти, датирани отпреди 200 г. сл. Хр., е абсолютно същото като това на средновековните ръкописи, датирани след 1200 г. сл. Хр. Оказва се, че Библията не е видоизменяна нито от Римокатолическата църква, нито от Константин Велики. Това твърдение изобщо не е религиозно. То се основава изцяло на научни факти. Илюстрацията по-долу онагледява хронологията на манускриптите, на които се основава Новият завет.

Следствия от текстуалната критика на Библията

Какво можем да заключим от всичко казано дотук? Със сигурност най-малкото според онова, което можем да измерим обективно и емпирично (като броя на наличните ръкописи и изминалото време между написването им и най-ранните запазени преписи), можем да кажем, че автентичността на Новия завет е потвърдена далеч по-убедително от който и да е друг класически древен текст. Присъдата, към която ни тласкат доказателствата, най-добре може да се сумира със следния цитат: (6)

„Да се отнасяш скептично относно наличния текст на Новия завет означава да позволиш на цялата класическа античност да изчезне в мрака, тъй като никой друг документ от древните епохи не притежава толкова солидна атестация от библиографска гледна точка колкото Новият завет.“

С други думи, ако човек държи да бъде последователен – т.е. ако реши да оспорва достоверността на съхранения библейски текст, – тогава със същата лека ръка ще изхвърли и всичко останало, което имаме от древността. Подобно нещо не би допуснал никой образован историк. Ние знаем, че библейските текстове не са се изменили ни най-малко, въпреки че цели епохи, езици и империи са идвали и отминавали от времето, когато най-ранните запазени манускрипти предхождат всичко това. Например ние знаем днес, че библейският разказ за чудесата на Исус не е добавен от някой ревностен средновековен монах. Знаем го, понеже разполагаме с ръкописи, които предхождат средновековните монаси и които също съдържат дословно абсолютно същите чудеса на Исус.

Какво да кажем за преводите на Библията?

Какво да кажем обаче за грешките при превеждането на Библията и за наличието на толкова много различни библейски версии? Това не е ли показателно за невъзможността с точност да се определи какво в действителност са написали първоначалните автори?

Преди всичко, нека да изясним едно недоразумение. Мнозина смятат, че в днешния си формат Библията е преминала през множество преводачески етапи, като всеки следващ език е наследник на превод на някой друг език, например: гръцки – латински – средновековен английски – шекспиров английски – съвременен английски – днешни преводи. В действителност обаче всички съвременни библейски преводи са направени директно от оригиналните езици. При Новия завет преводаческият процес е от старогръцки език към съвременен език, а при Стария завет преводът се прави направо от староеврейски към съвременен език. Основните гръцки и еврейски оригинални текстове са едни и същи стандартни ръкописи. Така различията между библейските версии се дължат на становището на езиковедите и конкретните им решения как да преведат оригиналните изречения на приемния език.

Поради огромното количество класическа литература, писана на старогръцки език (на който е бил написан и Новият завет), днес е напълно възможно да се определят с точност оригиналните мисли и думи на оригиналните автори. В действителност различните съвременни библейски преводи потвърждават това. Вземете например добре познатият стих Йоан 3:16, преведен в няколко съвременни български варианта на Библията. Обърнете внимание на нюансите в подбора на думи, при което обаче значението и смисълът са абсолютно същите:

„Защото Бог толкова възлюби света, че даде Своя Единороден Син, за да не погине нито един, който вярва в Него, но да има вечен живот.“ (Ревизирано издание на Библията)

„Защото Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен.“ (Синодално издание на Библията)

„Защото Бог толкова обикна света, че даде своя единствен Син, за да може всеки, който повярва в него, да не умре, а да има вечен живот. (Съвременен превод)

Както виждате, между преводите няма разногласия. Всички казват едно и също нещо, но с различен подбор на думите и различен словоред.

В обобщение, нито времето, нито преводаческият процес са накърнили идеите и мислите, изразени в оригиналните библейски ръкописи. Първоначалното значение на тези книги не е недостъпно за нас. Днес знаем, че текстът в съвременните библейски преводи е абсолютно същият като онзи, който някога са записали оригиналните автори. Текстуално те са напълно достоверни.

Важно е да си дадем сметка какво показва и какво не показва това наше кратко изследване. Това не доказва, че Библията непременно е Божието слово, нито пък, че непременно е истинна. Може да се твърди (най-малкото според представените дотук свидетелства и аргументи), че макар оригиналните идеи на библейските автори да са предадени до нас с точност, това не доказва непременно дали тези идеи са верни (или дали идват от Бога). Това е така. Разбирането на текстуалната достоверност на Библията обаче ни предоставя изходна позиция, от която можем сериозно да се впуснем в изследване на библейския текст, за да проверим дали някои от тези останали въпроси може да получат отговор и за да се информираме какво е нейното оригинално послание. Библията твърди за себе си, че нейното послание е благословение от Бога. Ами ако действителност това е вярно? Отделете време, за да се запознаете с някои от най-значимите събития в Библията, които разясняваме в този уебсайт.

 

  1. McDowell, J., Evidence That Demands a Verdict, 1979, pp. 42-48
  2. Comfort, P.W., The Origin of the Bible, 1992, p. 193.
  3. McDowell, J., Evidence That Demands a Verdict, 1979, p. 40.
  4. Kenyon, F.G. (former director of British Museum), Our Bible and the Ancient Manuscripts, 1941, p. 23.
  5. Comfort, P.W., The Text of the Earliest New Testament Greek Manuscripts, 2001, p. 17.
  6. Montgomery, History and Christianity, 1971, p. 29

 

Откъде идва думата „Христос“ в името на Исус Христос?

Понякога задавам на хората въпрос какво е фамилното име на Исус. Често отговарят: „Мисля, че е Христос, ама не съм сигурен.“ После ги питам: „Означава ли това, че когато е бил малко момче, Йосиф Христос и Мария Христос са водели малкия Исус Христос на пазара?“ Като чуват така формулирания въпрос, обикновено си дават сметка, че Христос не е фамилното име на Исус. В такъв случай откъде идва думата „Христос“? И какво означава тя? Именно с този въпрос ще се занимаваме в тази статия.

Превеждане и транслитериране

Първо, трябва да уточним един преводачески въпрос. Понякога преводачите вземат решение да използват сходни звуци, а не да превеждат значението – особено когато иде реч за имена или наименования. Този процес се нарича „транслитериране“. При работата с библейски текст преводачите вземат решение дали нейните думи (и особено имената и титлите) би било по-добре да се превеждат (по значение) или да се транслитерират (по звук). Няма конкретно правило в това отношение.

Септуагинта

Първият библейски превод е направен през 250 г. пр. Хр., когато Старият завет е бил преведен на древногръцки език. Този превод се нарича Септуагинта (съкратено LXX) и до ден днешен се използва. При положение че Новият завет е написан три столетия по-късно на гръцки, неговите автори многократно цитират именно от гръцкия Септуагинта, а не от еврейския оригинал на Стария завет.

Превод и транслитериране в Септуагинта

Схемата по-долу показва как това оказва влияние на съвременните Библии:

Тук се онагледява преводаческият процес от оригинална към съвременната Библия
Тук се онагледява преводаческият процес от оригинална към съвременната Библия

 

Старият завет е написан на иврит (староеврейски) – квадрат 1. Стрелките от квадрат 1 към квадрат 2 показват превода на гръцки (старогръцки) език около 250 г. пр. Хр. Оттогава насетне Старият завет съществува успоредно на два езика – иврит и гръцки. От друга страна, Новият завет е написан на гръцки език и затова започва в квадрат 2. Както Старият завет, така и Новият завет днес са налични на старогръцки език, какъвто се е използвал преди две хиляди години.

В долната половина на таблицата (квадрат 3) са съвременните езици като българския. Обикновено Старият завет се превежда от оригиналния иврит (посока от квадрат 1 към квадрат 3), а Новият завет се превежда от старогръцки (от квадрат 2 към квадрат 3).

Произход на думата Христос

Сега нека да проследим същата последователност, фокусирайки се върху думата „Христос“ в съвременните преводи на Библията.

Откъде произлиза думата „Христос“ в Библията
Откъде произлиза думата „Христос“ в Библията

Оригиналната староеврейска дума в Стария завет е машиях, чието значение според речниците е за „помазан“ или „посветен“ човек. Еврейските царе са били помазвани (т.е. церемониално върху главата им са поставяли масло), преди да се възкачат на престола. В този смисъл те са били наричани машиях – т.е. помазаници. Освен това обаче Старият завет предсказва за идването на един конкретен машиях. При превеждането на Септуагинта древните преводачи са решили да използват древногръцка дума със същото значение – Χριστός (което се произнася „Христос“). Думата произлиза от корена хрио, което означава „помазвам церемониално с масло“. Така думата „Христос“ е преведена в гръцкия Септуагинта според значението ѝ (а не транслитерирана според звученето ѝ) на оригиналната дума машиях. Авторите на Новия завет продължават да използват думата Христос в писанията си, идентифицирайки Исус именно със старозаветния мешиях.

В съвременните Библии еврейската дума машиях често се превежда „Помазаникът“ или се транслитерира „Месия“. Новозаветната дума от своя страна се транслитерира „Христос“. Думата „Христос“ е изключително специфична старозаветна титла, до която се е стигнало след превод от староеврейски на старогръцки, а сетне с транслитериране от старогръцки на съвременен език.

Тъй като думата „Христос“ не се среща в съвременните преводи на Стария завет, тази връзка невинаги се вижда толкова лесно. От горния анализ обаче си личи ясно, че библейският „Христос“ = „Месията“ = „Помазаникът“. Изключително специфична титла.

Очакваният през I век Христос

Ето каква е реакцията на цар Ирод, когато източните мъдреци пристигат в търсене на „юдейския цар“. Тази част от Рождествената история е изключително позната днес. Обърнете внимание, че в оригинала думата „Христос“ е членувана – тоест тя се отнася за конкретна личност.

Като чу това, цар Ирод се смути и цял Йерусалим заедно с него. Затова събра всички главни свещеници и книжници на народа и ги разпитваше къде трябва да се роди Христос. (Матей 2:3-4)

Очакването на „Христос“ („Помазаника“) е било известно на Ирод и на неговите религиозни съветници, и то още преди раждането на Исус. Тази титла тук се използва конкретно и изключително за Исус. Причината за това е, че думата „Христос“ идва от гръцкия превод на Стария завет, който е бил разпространен сред юдеите от първи век. И тогава, и днес Христос е титла, а не лично име. Тази титла е съществувала столетия преди началото на християнството.

Старозаветни пророчества за „Помазаника“ (Христос)

В действителност титлата „Христос“ е пророческа. Тя се предсказва в Псалмите, писани от цар Давид около хилядолетие преди раждането на Исус.

Опълчват се земните царе… заедно против Господа и против Неговия Помазаник… Този, Който седи на небесата, ще се смее… Тогава ще им продума в гнева Си и в тежкото Си негодувание ще ги смути, като ще каже: „Аз поставих Царя Си на Сион, святия Мой хълм.“ Аз ще изявя постановлението. Господ Ми каза: „Ти си Мой Син. Аз днес Те родих…“ Блажени са тези, които се надяват на Него. (Псалом 2:2-7)

Псалом 2 в Септуагинта би следвало да започне по следния начин (тук използвам транслитерираната форма Христос, за да можем „да видим“ титлата така, както са я виждали читателите на Септуагинта):

Опълчват се земните царе… заедно против Господа и против Неговия Христос… Този, Който седи на небесата, ще се смее… (Псалом 2:2-7,9)

Сега вече „виждаме“ Христос в този библейски пасаж така, както са го възприемали читателите от първи век. Псалмите продължават да дават още препратки за този идващ Христос. Ето още един старозаветен откъс от Псалом 132, като непосредствено един до друг съм поставил два варианта – преведеният текст и транслитерираният вариант, за да стане по-ясно:

Псалом 132 (преведен от иврит) Псалом 132 (от Септуагинта)
Господи… 10 заради слугата Си Давид недей отблъсква лицето на помазаника Си.

11 Господ се кле с вярност на Давид – и няма да престъпи думата Си, – като каза: „От рожбата на тялото ти ще положа на престола ти… 17 Там ще направя да изникне рог на Давид. Приготвих светилник за помазаника Си.“

Господи… 10 заради слугата Си Давид недей отблъсква лицето на твоя Христос.

11 Господ се кле с вярност на Давид – и няма да престъпи думата Си, – като каза: „От рожбата на тялото ти ще положа на престола ти… 17 Там ще направя да изникне рог на Давид. Приготвих светилник за моя Христос.“

Псалом 132 говори в бъдеще време („Ще направя да изникне рог на Давид…“) подобно на много други старозаветни текстове. Далеч преди написването на Новия завет тази представа вече е съществувала. Тя не е измислица на новозаветните автори. Евреите винаги са очаквали появата на своя Месия (или Христос). Този факт се дължи на това, че още от времената на Стария завет има пророчества за неговото идване.

Старозаветните пророчества: ключалка за един конкретен ключ

Фактът, че Старият завет конкретно предсказва бъдещето, го превръща в необичаен литературен жанр. Тези пророчества са като ключалка за един конкретен ключ. За всяка ключалка има само един ключ, който би могъл да я отключва. Старият завет е един вид такава ключалка. Вече видяхме това по-рано при изследванията на жертвата на Авраам, създаването на Адам и пасхата на Мойсей. Псалом 132 добавя изискването, че „Помазаникът“ ще бъде потомък на цар Давид. Ето един въпрос, който си струва да зададем: Дали именно Исус е „ключът“, който отключва всички тези пророчества?

Каква е историята на еврейския народ?

Евреите са един от най-древните народи на земята. Историята им е описана както в Библията, така и от различни историци извън Библията. Подкрепена е и от редица археологически открития. Днес разполагаме с повече факти за тяхната история, отколкото за която и да е друга нация. С нейна помощ ще обобщим историята им. За да можем да проследим по-лесно историята на израилтяните (старозаветната дума за еврейския народ), ще използваме времеви линии.

Авраам: началото на еврейското родословно дърво

Хрониката започва с личността на Авраам. Бог му дава обещание, че от него ще произлезе голям народ. Той има няколко срещи с Бога, като една от последните е символичното жертвоприношение на Исаак. Тази жертва е знак, който сочи към Исус, маркирайки бъдещото място, където ще бъде принесен в жертва Той. Със зелено е отбелязано как потомците на Исаак стават роби в Египет. Този период започва с Йосиф (внук на Исаак) и води до влизането на израилтяните в Египет, където впоследствие ще бъдат поробени.

Живот е Египет като роби на фараона
Живот е Египет като роби на фараона

Мойсей: израилтяните стават народ под Бога

Мойсей извежда израилтяните от Египет чрез пасхалните напасти, които съсипват Египет и позволяват на евреите да излязат от робство и да се преселят към Обещаната земя. Преди да умре, Мойсей прогласява определени благословения и проклятия за израилтяните (където хрониката преминава от зелено към жълто). Той им казва, че ако се покоряват на Бога, ще получават благословения, но ако нарушават разпоредбите Му, ще получават проклятия. От този момент насетне юдеите ще бъдат съпътствани навсякъде от тези благословения и проклятия.

Стотици години израилтяните живеят в своята земя, но без да имат собствен цар. По това време Ерусалим все още не е тяхна столица. Градът принадлежи на друг народ. С идването на цар Давид около 1000 г. пр. Хр. обаче това се променя.

Давидовата династия управлява страната от Ерусалим
Давидовата династия управлява страната от Ерусалим

Давид установява царска династия в Ерусалим

Давид завладява Ерусалим и го превръща в своя столица. Той получава обещание за един бъдещ „Христос“ и от този момент насетне евреите очакват Христос. Неговият син Соломон го наследява и построява Първия еврейски храм в Ерусалим. Потомците на цар Давид управляват страната през следващите 400 години. Този период е отбелязан в светло синьо (1000-600 г. пр. Хр.). Това са славните години на еврейската нация. Те са получили обещание благословения. Сега са могъщ народ, имат развито общество, култура и Храм. Старият завет също така обаче описва все по-голямата поквара и идолопоклонничество сред тях. Редица пророци през този период предупреждават израилтяните, че изказаните от Мойсей проклятия ще ги сполетят, ако те не променят пътищата си. Народът обаче многократно пренебрегва тези предупреждения.

Първото заточение на юдеите във Вавилон

В крайна сметка около 600 г. пр. Хр. проклятията се сбъдват. Могъщият вавилонски цар Навуходоносор се появява досущ както Мойсей е пророкувал за това девет века по-рано в следното проклятие:

Ще прати Господ против тебе народ отдалеч, от край-земя… народ безсрамен, който не ще ни старо да почете, ни младо да пожали; и ще изпояде той плода от добитъка ти и плода от земята ти, докле те разори…  и ще те обсажда във всички твои градове… (Второзаконие 28: 49-52)

Навуходоносор завладява Ерусалим, изгаря го до основи и унищожава построения по-рано от Соломон храм. След това отвежда израилтяните като пленници във Вавилон. В Обещаната земя остават единствено най-бедните измежду евреите. Така се изпълнява предсказанието на Мойсей:

… бъдете изгонени от земята, в която ти отиваш, за да я владееш. И ще те разпилее Господ (Бог твой) по всички народи, от край-земя до край-земя… (Второзаконие 28:63-64)

Завладени и отведени в плен във Вавилон
Завладени и отведени в плен във Вавилон

И така, през следващите 70 години (показани в червено) израилтяните живеят като заточеници извън земята, която Бог е обещал на Авраам и потомците му.

Завръщане от плен по времето на персийците

След време персийският цар Кир завладява Вавилон и се превръща в най-могъщия управител в древния свят. Той позволява на израилтяните да се завърнат в земята си.

Живот в Обещаната земя като провинция в Персийската империя
Живот в Обещаната земя като провинция в Персийската империя

Страната им обаче няма независимост. По това време те са просто една от провинциите в Персийската империя. Това продължава през следващите 200 години (изобразено в розово на схемата). През този период евреите успяват да съградя наново своя храм (познат като Втория храм), както и град Ерусалим.

Периодът на гърците

По-късно Александър Велики завладява Персийската империя и превръща израилтяните в гръцка провинция през следващите 200 години. На схемата това е онагледено в тъмно син цвят.

Живот в Обещаната земя като една от гръцките провинции
Живот в Обещаната земя като една от гръцките провинции

Периодът на римляните

След време римляните надвиват остатъците от гръцката империя и се превръщат в основен доминиращ фактор. Израилтяните отново са провинция в рамките на голяма империя (онагледено в жълто на схемата). Именно по това време се появява и Исус. Това обяснява защо в евангелията присъстват римски войници. По това време римляните управляват над юдеите в Обещаната земя.

Живот в Обещаната земя като провинция на Римската империя
Живот в Обещаната земя като провинция на Римската империя

Второто изгнаничество на юдеите

След времето на вавилонците (около 600 г. пр. Хр.) израилтяните, които сега се наричат юдеи, не са имали независимост както през Давидовата династия. Земята им е само провинция в чужди империи. Евреите не харесват това и въстават срещу римското иго. Римските войски обаче смазват бунта и унищожават Ерусалим (70 г. сл. Хр.), изгаряйки Втория храм до основи и разпръсквайки юдеите като роби из цялата империя. Това е второто изгнаничество на еврейския народ. И тъй като Римската империя е огромна, на практика те са разпръснати из целия тогава познат свят.

През 70 г. сл. Хр. римляните унищожават Ерусалим и храма. Евреите са разпръснати в изгнаничество по целия свят
През 70 г. сл. Хр. римляните унищожават Ерусалим и храма. Евреите са разпръснати в изгнаничество по целия свят

Ето по този начин живеят евреите през следващите 2000 години – пръснати по чужди земи, където никой не ги иска. През тези времена те са подложени на редица гонения. Особено осезаемо става това в християнска Европа. От Испания, през Западна Европа, та чак до Русия евреите постоянно са с риск за живота. Проклятията на Мойсей, изречени 1500 години преди Христос, с изключителна точност описват техния живот.

Но и между тия народи няма да се успокоиш, нито ще има място, дето да стъпи ногата ти, и там Господ ще направи сърцето ти да трепери, очите ти да чезнат и душата ти да гине. (Второзаконие 28:65)

Проклятията срещу израилтяните са дадени, за да може хората да си задават въпроса:

 Тогава ще кажат всички народи: защо Господ е постъпил тъй с тая земя? Колко голяма е яростта на гнева Му! (Второзаконие 29:24)

А отговорът е следният:

…и затри ги Господ от земята им в гняв… и ги изхвърли на друга земя, както днес виждаме. (Второзаконие 29:28)

Схемата по-долу показва как изглежда този период от 1900 години. Онагледен е в червен цвят.

Историческа схема за битието на евреите с двата периода на заточение
Историческа схема за битието на евреите с двата периода на заточение

От историята на юдеите виждате как те са имали два периода на заточение. Вторият обаче е далеч по-продължителен от първия.

Холокостът през ХХ век

Гоненията срещу евреите достигат своя връх през епохата на Хитлер, когато Нацистка Германия прави систематичен опит да унищожи всички живеещи в Европа евреи. Той обаче не успява и определен остатък евреи оцеляват.

Съвременното възстановяване на държавата Израел

Самият факт, че след толкова стотици години все още има хора, които се идентифицират като „юдеи“, и то без да имат собствена земя, е поразителен. По този начин обаче се изпълняват последните думи на Мойсей, записани преди цели 3500 години. През 1948 г. с помощта на ООН евреите успяват по забележителен начин да възстановят съвременната държава Израел – досущ както Мойсей е предсказал преди много векове:

…тогава Господ, Бог твой, ще възвърне твоите пленници, ще се смили над тебе, и пак ще те събере от всички народи, между които ще те разпилее Господ, Бог твой. Макар и да бъдеш разпилян (от край-небе) до край-небе, и оттам ще те събере Господ, Бог твой, и оттам ще те вземе…  (Второзаконие 30:3-4)

 Забележително е също така, че тази държава се изгражда в лицето на огромна опозиция. Повечето околни държави водят войни срещу Израел – през 1948 г., през 1956 г, през 1967 г. и отново през 1973 г. Макар и съвсем малка нация, Израел неколкократно води войни срещу коалиции от по пет държави. Страната обаче не само съумява да оцелее, но и увеличава териториите си. През войната от 1967 г. евреите си връщат контрола върху Ерусалим – тяхната историческа столица отпреди три хиляди години. В резултат от възстановяването на държавата Израел и поради последиците от тези войни днес в Близкия изток продължава да тлее един от най – тежките проблеми по цялата земя.

 

Простичко, но силно: Какъв е смисълът от жертвата на Христос?

Христос дойде, за да предаде себе си като жертва за всички хора, така че да се избавим от поквареното си естество и да възстановим връзката си с Бога. Този план е бил обявен още от самото начало на човешката история. Бог го подпечатва посредством жертвата на Авраам, посочвайки хълма Мория като мястото, където един ден ще се принесе в жертва самият Исус. Еврейският празник Пасха и неговите жертвоприношения са знак, който сочи към конкретния ден през годината, когато ще се принесе в жертва Исус.

Защо тази жертва е толкова значима? Изключително важен въпрос. Библията обявява един закон със следното изявление:

Заплатата за греха е смърт… (Римляни 6:23).

Думата „смърт“ буквално означава „отделяне“. Когато душата ни се отдели от тялото ни, ние умираме физически. По подобен начин понастоящем ние сме отделени от Бога в духовно отношение. Причината за това е, че Бог е свят (тоест безгрешен), докато ние сме покварени спрямо първоначалното творение на Бога и затова съгрешаваме.

За да онагледим всичко това, представете си една бездънна пропаст, от двете страни на която сме застанали ние с Бога. Също както откъснатият от дървото клон е мъртъв, ние сме се откъснали от Бога и сме станали духовно мъртви.

Нашите грехове са ни откъснали от Бога подобно на бездънна пропаст.
Нашите грехове са ни откъснали от Бога подобно на бездънна пропаст.

Това отделяне води след себе си вина и страх. Затова ние естествено се опитваме да прехвърляме мостове от нашата страна (на смъртта) към Божията страна. Правим го по най-различни начини: като ходим на църква, като спазваме религиозни ритуали, като вършим добрини, като помагаме на бедните, като медитираме, като се стараем да бъдем по-полезни, като се молим усърдно и т.н. Особено в такива общества, където дадена християнска църква (православна, католическа или протестантска) е основна част от местната култура, много хора си мислят, че спазването на различни религиозни обреди е достатъчно да удовлетвори Бога. Понякога тази религиозност може да бъде доста тежка, а съпровождащите я действия – непонятни и сложни. Това се онагледява в следващата илюстрация.

Колкото и да са полезни, добрите усилия не могат да преодолеят пропастта между нас и Бога.
Колкото и да са полезни, добрите усилия не могат да преодолеят пропастта между нас и Бога.

Проблемът се състои в това, че нашите усилия, заслуги и религиозни действия, макар и да не са нещо погрешно, сами по себе си са недостатъчни, понеже според цитирания по-горе библейски закон заплащането за нашите грехове е „смъртта“. Собствените ни усилия са като „мост“, който се опитваме да прехвърлим през бездната към Бога. Ала в крайна сметка ние не сме способни да го постигнем. Причината се състои в това, че нашите собствени добри заслуги не биха могли да разрешат основния ни проблем. Все едно да се опитваш да излекуваш злокачествено раково заболяване (водещо до смърт) чрез вегетарианска диета. Да се храниш вегетариански не е нещо лошо – даже би могло да бъде много добро. Но в крайна сметка това не може да излекува рака. За рака е необходимо съвсем различно лечение.

Този закон е лоша новина – дотолкова лоша, че често пъти ние предпочитаме въобще да не я слушаме. Вместо това пълним живота си с дейности и занимания, надявайки се, че някак си този закон ще ни подмине. Библията обаче подчертава този неприятен закон (за греха и смъртта) с цел да насочи вниманието ни към простичкия, но силен лек.

Заплатата за греха е смърт, но… (Римляни 6:23).

Малкият съюз „но“ показва, че в това изречение мисълта ще поеме по нова посока – към Добрата вест на Евангелието – така необходимият ни лек. В него се изразяват добротата и любовта на Бога.

Заплатата за греха е смърт, но Божият дар е вечен живот в Христос Исус нашия Господ (Римляни 6:23).

Добрата вест е, че жертвата и смъртта на Исус Христос са достатъчни, за да прехвърлят моста през пропастта помежду ни с Бога. Знаем го, понеже три дни след смъртта си Исус възкръсва телесно. Повечето от нас нямат представа за наличните свидетелства за неговото възкресение. Жертвата на Исус по пророчески начин е била разигравана през историята при жертвата на Авраам, както и при пасхалните жертви. Тези древни знаци са предназначени да сочат към Христос и по този начин ни помагат да открием необходимия ни лек.

Като човек Исус Христос води напълно безгрешен живот. Именно по тази причина той е способен да достигне както човешкия, така и Божия бряг, прехвърляйки мост през бездната между човека и Бога. Можем да изобразим този мост на живота по следния начин:

Исус Христос е мостът, който свързва Бога и човека над бездънната бездна.
Исус Христос е мостът, който свързва Бога и човека над бездънната бездна.

Обърнете внимание как е наречена в горния библейски стих жертвата на Исус. Той е принесен като… „дар“. Замислете се за това. Каквото и да представлява един подарък, той може да бъде наречен така единствено ако не вършите нищо, за да си го заслужите. Ако сте заслужили даден подарък, той представа да бъде подарък. По същия начин не е възможно да си заслужите жертвата на Исус Христос. Той принася себе си като дар. Тази истина е изключително простичка.

А какво представлява подаръкът? Библейският стих казва: „вечен живот“. Това означава, че грехът, който досега ни е носел смърт, вече ще бъде заличен. Мостът на живота, който прехвърля Исус, ни подсигурява възможност да възстановим връзката си с Бога и да приемем от него живот, който продължава завинаги. Бог ви обича изключително много. Тази истина е изключително силна.

Тогава как можем „да прекосим“ моста на живота? Да се върнем към подаръка. Ако някой ви връчи подарък, от вас се очаква да го приемете. При всеки подарък човек има две алтернативи. Или ще откажете подаръка („Не, благодаря!“), или ще го приемете („Да, моля! Приемам с благодарност!“). Същото се отнася и за този подарък. Не е достатъчно просто да го обмислите, да го изследвате или да го схванете. Вижте следващата илюстрация. На нея е показано как човекът тръгва по моста и приема Божия подарък.

Жертвата на Исус е подарък, който ние трябва съзнателно да приемем.
Жертвата на Исус е подарък, който ние трябва съзнателно да приемем.

Как по-точно да приемем този подарък? Библията дава отговор на този въпрос:

Всеки, който призове името на Господа, ще се спаси (Римляни 10:12).

Обърнете внимание как започва този библейски стих – с думата „всеки“. Поради възкресението си Исус е жив и до ден днешен. Той е Господ. Затова можете да призовете неговото име, а той ще ви чуе и ще ви даде своя подарък. Говорете с него напълно спокойно – сякаш водите съвсем нормален разговор. Може би досега никога не сте изричали молитва. Тук, по-долу ви предлагаме примерни думи, които можете да използвате. Това не е някаква мантра или заклинание. Силата на молитвата не се състои в конкретните думи. Силата ѝ е в доверието, с което приемате подаръка на Бога подобно на Авраам. Ако ние му се доверим, той ще ни чуе и ще ни отговори. Евангелието е изключително силно, а е толкова простичко! Използвайте следните думи, ако има нужда.

Скъпи Господи Исусе,
Давам си сметка, че поради греховете си съм откъснат от Бога. Колкото и да усилия да полагам, колкото и жертви да правя, пак няма да мога да прекося бездната помежду ни. Разбирам обаче, че твоята смърт е жертва, която прехвърля мост между мене и Бога. Вярвам, че след смъртта си ти си възкръснал и че твоята жертва е била достатъчна. Моля те да ме очистиш от греховете ми и да ме приведеш при Бога, за да имам вечен живот. Не искам да живея поробен под греха. Моля те, освободи ме от греха. Благодаря ти, Господи Исусе, за това, че си сторил всичко това за мен. Отсега насетне те моля да ме напътстваш в моя живот, за да те следвам като мой Господ.

Амин.