Достоверен ли е библейският текст? Или е понесъл повреди?

Въведение към текстуалната критика и Библията

В нашата научна и ерудирана епоха поставяме под въпрос много от ненаучните вярвания, които са споделяли поколения хора преди нас. Тази скептичност се отнася общо за всички религиозни писания и в частност за Библията. Мнозина от нас поставят под въпрос достоверността на Библията. Причината се корени в нещата, които знаем за Библията. В крайна сметка тя е написана преди две хиляди години. През всички тези хилядолетия не е имало печатарски машини, ксерокси или издателски дружества. Така първоначалните библейски ръкописи поколение след поколение са били преписвани на ръка, докато езици са се зараждали и са умирали, цели империи са се сменяли и нови сили са се издигали. При положение че самите оригинални текстове отдавна са изгубени, откъде да знаем, че всички тези текстове, които четем днес в Библията, са същите като написаното от първоначалните автори преди толкова много столетия?

Децата днес играят една игра, наречена „Развален телефон“. Сядат в кръг и някой прошепва дадена фраза в ухото на съседчето си, то на свой ред прошепва каквото е разбрало в ухото на следващото дете и така посланието се завърта в целия кръг. Последният произнася каквото е чул на глас и всички се разсмиват поради причудливите изменения на оригиналното изречение. Възможно ли е по подобен начин предаването на Библията от поколение на поколение да е повредило текста така, че днес да разполагаме със сериозно изменени спрямо първоначалните версии текстове?

Принципи на текстуалната критика

Разбира се, същият въпрос се отнася и за всички други антични писания. Таблицата по-долу онагледява процеса как древни текстове се съхраняват през времето. Показан е пример на документ, написан около 500 г. пр. Хр. (произволна дата за примера). Оригиналният текст не може да оцелее неограничено време и затова преди да се разпадне, да се изгуби или да се разложи, му се изготвя копие, което се нарича „манускрипт“ (съкратено: MSS). Това е първото копие на документа (I препис). С преписването са ангажирани специална група хора, наречени „книжници“. С течение на годините се налага да се правят нови копия на ръкописа (II препис; III препис…). Някои от тези копия на текста (да кажем III препис) успяват да се съхранят до наши дни. В примерната диаграма по-долу виждаме, че е намерен ръкопис, който е датиран от около 500 г. сл. Хр. Това означава, че разполагаме със съхранени древни копия на въпросния текст единствено след 500 г. сл. Хр. Тогава за периода между написването през 500 г. пр. Хр. и този най-стар препис от 500 г. сл. Хр. (обозначен с x на диаграмата) на практика не разполагаме с налични копия за проверка на точността. Всички преписи на документа от този период са изчезнали.

Например ако някъде между I препис и II препис са били допуснати (неволно или не) грешки при преписване на документа, ние няма как да знаем за това, тъй като не разполагаме с тези манускрипти. Така периодът преди най-ранното налично копие (който нарекохме x) е всъщност интервалът на текстуална несигурност. Следователно един от принципите за определяне на достоверността на антични текстове, е дължината на периода х. Колкото по-кратък е този период на несигурност, толкова по-голяма може да е сигурността ни за точното съхранение на въпросния документ при преписване.

Разбира се, обикновено днес са налични не един и два ръкописа на древните документи. Да допуснем, че разполагаме с два сходни манускрипта, които на дадено място имат разлика в текста:

Оригиналният автор на този текст е написал или „Йона“, или „Йоан“. Единият от двата ръкописа съдържа грешка. Въпросът е кой. Ако разполагаме само с тези два текста, ще е много трудно да дадем отговор на този въпрос.

Сега обаче си представете, че сме открили още преписи от същото съчинение:

Сега вече е далеч по-лесно да заключим в кой манускрипт е грешката. Далеч по-голяма е вероятността такава грешка да е допусната еднократно вместо цели три пъти. Следователно препис 2 съдържа грешка, а оригиналният автор е имал предвид „Йона“, а не „Йоан“.

Този простичък пример онагледява втори принцип за установяване на точност и интегритет на даден античен текст. Колкото повече ръкописи са налични, толкова по-лесно се виждат и се коригират грешките и толкова по-ясно става съдържанието на оригинала.

Текстуална критика на класически гръкоримски писания, съпоставени с Новия завет

Дотук изтъкнахме два индикатора, с чиято помощ се установява текстуалната достоверност на античните документи: (а) Измерва се времето между оригиналното съчинение и най-ранните запазени до наши дни налични преписи. (б) Изброяват се съществуващите днес манускрипти. Тъй като тези индикатори важат за всички древни писания, можем да ги приложим както към Библията, така и към други антични текстове: (1)

Автор Дата на написване Най-ранно копие Период x Брой копия
Цезар 50 г. пр. Хр. 900 г. сл. Хр. 950 години 10
Платон 350 г. пр. Хр. 900 г. сл. Хр. 1250 години 7
Аристотел* 300 г. пр. Хр. 1100 г. сл. Хр. 1400 години 5
Тукидит 400 г. пр. Хр. 900 г. сл. Хр. 1300 години 8
Херодот 400 г. пр. Хр. 900 г. сл. Хр. 1300 години 8
Софокъл 400 г. пр. Хр. 1000 г. сл. Хр. 1400 години 100
Тацит 100 г. сл. Хр. 1100 г. сл. Хр. 1000 години 20
Плиний 100 г. сл. Хр. 850 г. сл. Хр. 750 години 7

* която и да е негова творба

Тези автори са сред най-големите имена на класическата древна литература. Техните съчинения са оформили облика на Западната цивилизация. Средно от техните писания разполагаме с не повече от 10-100 манускрипта, най-ранните измежду които са съхранени едва хиляда години след написването им. От научна гледна точка тези данни може да се приемат като контролна информация, тъй като съдържат литературни текстове (на класически автори), които днес се възприемат широко от учени и изследователи по цял свят.

Следващата таблица представя библейските писания (и в частност текстовете на Новия завет) според същите принципи за установяване на текстуална достоверност. Според обичайния научен подход за подобно изследване можем да направим сравнение между тези данни и контролната информация от предишната таблица. (2)

Манускрипт Дата на написване Най-ранно
копие
Период x
Папирус „Джон Райлъндс“ 90 г. сл. Хр. 130 г. сл. Хр. 40 години
Папирус „Бодмър“ 90 г. сл. Хр. 150-200 г. сл. Хр. 110 години
Папирус „Честър Бийти“ 60 г. сл. Хр. 200 г. сл. Хр. 20 години
Codex Vaticanus 60-90 г. сл. Хр. 325 г. сл. Хр. 265 години
Codex Sinaiticus 60-90 г. сл. Хр. 350 г. сл. Хр. 290 години

Броят новозаветни ръкописи е толкова огромен, че би било невъзможно всички те да се изброят в една таблица. Един изследовател (3), който е отделил години в проучване на този въпрос, споделя следното:

„В днешно време разполагаме с над 24 000 ръкописни копия от части от Новия завет… Нито един друг античен документ не би могъл дори да започне да си съперничи с това количество и с такива атестации. Само за сравнение, „Илиада“ от Омир е на второ място с 643 оцелели древни копия.“

Друг водещ учен от Британския музей (4) потвърждава това заключение:

„Изследователите са единодушни, че днес разполагаме в основни линии с автентичния текст на античните елински и римски автори… И все пак нашите познания за техните съчинения се осланят едва на шепа ръкописи, докато манускриптите на Новия завет наброяват… хиляди.“

Новозаветната текстуална критика и Константин Велики

Значителен брой от наличните днес манускрипти датират от дълбока древност. Вкъщи разполагам с книга, която описва най-старите запазени новозаветни документи. Въведението ѝ започва със следните думи:

„Настоящата книга предлага транскрипции на 69 от най-ранните новозаветни манускрипти… датирани от началото на II век до началото на IV век (ок. 100-300 г. сл. Хр.)… Тук се съдържат около две трети от целия текст на Новия завет.“ (5)

Тази информация има огромно значение, тъй като въпросните ръкописи се датират отпреди епохата на император Константин Велики (ок. 325 г. сл. Хр.) и много столетия преди Римокатолическата църква да се сдобие с огромна власт. В днешно време мнозина обвиняват Константин и католицизма във въвеждане на умишлени изменения на библейския текст. Това твърдение бихме могли да го подложим на проверка, ако съпоставим библейските преписи отпреди епохата на Константин Велики (тъй като са налични) с тези от по-късни времена. При подобна проверка се оказва, че текстовете са едни и същи. Посланието на библейските манускрипти, датирани отпреди 200 г. сл. Хр., е абсолютно същото като това на средновековните ръкописи, датирани след 1200 г. сл. Хр. Оказва се, че Библията не е видоизменяна нито от Римокатолическата църква, нито от Константин Велики. Това твърдение изобщо не е религиозно. То се основава изцяло на научни факти. Илюстрацията по-долу онагледява хронологията на манускриптите, на които се основава Новият завет.

Следствия от текстуалната критика на Библията

Какво можем да заключим от всичко казано дотук? Със сигурност най-малкото според онова, което можем да измерим обективно и емпирично (като броя на наличните ръкописи и изминалото време между написването им и най-ранните запазени преписи), можем да кажем, че автентичността на Новия завет е потвърдена далеч по-убедително от който и да е друг класически древен текст. Присъдата, към която ни тласкат доказателствата, най-добре може да се сумира със следния цитат: (6)

„Да се отнасяш скептично относно наличния текст на Новия завет означава да позволиш на цялата класическа античност да изчезне в мрака, тъй като никой друг документ от древните епохи не притежава толкова солидна атестация от библиографска гледна точка колкото Новият завет.“

С други думи, ако човек държи да бъде последователен – т.е. ако реши да оспорва достоверността на съхранения библейски текст, – тогава със същата лека ръка ще изхвърли и всичко останало, което имаме от древността. Подобно нещо не би допуснал никой образован историк. Ние знаем, че библейските текстове не са се изменили ни най-малко, въпреки че цели епохи, езици и империи са идвали и отминавали от времето, когато най-ранните запазени манускрипти предхождат всичко това. Например ние знаем днес, че библейският разказ за чудесата на Исус не е добавен от някой ревностен средновековен монах. Знаем го, понеже разполагаме с ръкописи, които предхождат средновековните монаси и които също съдържат дословно абсолютно същите чудеса на Исус.

Какво да кажем за преводите на Библията?

Какво да кажем обаче за грешките при превеждането на Библията и за наличието на толкова много различни библейски версии? Това не е ли показателно за невъзможността с точност да се определи какво в действителност са написали първоначалните автори?

Преди всичко, нека да изясним едно недоразумение. Мнозина смятат, че в днешния си формат Библията е преминала през множество преводачески етапи, като всеки следващ език е наследник на превод на някой друг език, например: гръцки – латински – средновековен английски – шекспиров английски – съвременен английски – днешни преводи. В действителност обаче всички съвременни библейски преводи са направени директно от оригиналните езици. При Новия завет преводаческият процес е от старогръцки език към съвременен език, а при Стария завет преводът се прави направо от староеврейски към съвременен език. Основните гръцки и еврейски оригинални текстове са едни и същи стандартни ръкописи. Така различията между библейските версии се дължат на становището на езиковедите и конкретните им решения как да преведат оригиналните изречения на приемния език.

Поради огромното количество класическа литература, писана на старогръцки език (на който е бил написан и Новият завет), днес е напълно възможно да се определят с точност оригиналните мисли и думи на оригиналните автори. В действителност различните съвременни библейски преводи потвърждават това. Вземете например добре познатият стих Йоан 3:16, преведен в няколко съвременни български варианта на Библията. Обърнете внимание на нюансите в подбора на думи, при което обаче значението и смисълът са абсолютно същите:

„Защото Бог толкова възлюби света, че даде Своя Единороден Син, за да не погине нито един, който вярва в Него, но да има вечен живот.“ (Ревизирано издание на Библията)

„Защото Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен.“ (Синодално издание на Библията)

„Защото Бог толкова обикна света, че даде своя единствен Син, за да може всеки, който повярва в него, да не умре, а да има вечен живот. (Съвременен превод)

Както виждате, между преводите няма разногласия. Всички казват едно и също нещо, но с различен подбор на думите и различен словоред.

В обобщение, нито времето, нито преводаческият процес са накърнили идеите и мислите, изразени в оригиналните библейски ръкописи. Първоначалното значение на тези книги не е недостъпно за нас. Днес знаем, че текстът в съвременните библейски преводи е абсолютно същият като онзи, който някога са записали оригиналните автори. Текстуално те са напълно достоверни.

Важно е да си дадем сметка какво показва и какво не показва това наше кратко изследване. Това не доказва, че Библията непременно е Божието слово, нито пък, че непременно е истинна. Може да се твърди (най-малкото според представените дотук свидетелства и аргументи), че макар оригиналните идеи на библейските автори да са предадени до нас с точност, това не доказва непременно дали тези идеи са верни (или дали идват от Бога). Това е така. Разбирането на текстуалната достоверност на Библията обаче ни предоставя изходна позиция, от която можем сериозно да се впуснем в изследване на библейския текст, за да проверим дали някои от тези останали въпроси може да получат отговор и за да се информираме какво е нейното оригинално послание. Библията твърди за себе си, че нейното послание е благословение от Бога. Ами ако действителност това е вярно? Отделете време, за да се запознаете с някои от най-значимите събития в Библията, които разясняваме в този уебсайт.

 

  1. McDowell, J., Evidence That Demands a Verdict, 1979, pp. 42-48
  2. Comfort, P.W., The Origin of the Bible, 1992, p. 193.
  3. McDowell, J., Evidence That Demands a Verdict, 1979, p. 40.
  4. Kenyon, F.G. (former director of British Museum), Our Bible and the Ancient Manuscripts, 1941, p. 23.
  5. Comfort, P.W., The Text of the Earliest New Testament Greek Manuscripts, 2001, p. 17.
  6. Montgomery, History and Christianity, 1971, p. 29