Достоверен ли е библейският текст? Или е понесъл повреди?

Въведение към текстуалната критика и Библията

В нашата научна и ерудирана епоха поставяме под въпрос много от ненаучните вярвания, които са споделяли поколения хора преди нас. Тази скептичност се отнася общо за всички религиозни писания и в частност за Библията. Мнозина от нас поставят под въпрос достоверността на Библията. Причината се корени в нещата, които знаем за Библията. В крайна сметка тя е написана преди две хиляди години. През всички тези хилядолетия не е имало печатарски машини, ксерокси или издателски дружества. Така първоначалните библейски ръкописи поколение след поколение са били преписвани на ръка, докато езици са се зараждали и са умирали, цели империи са се сменяли и нови сили са се издигали. При положение че самите оригинални текстове отдавна са изгубени, откъде да знаем, че всички тези текстове, които четем днес в Библията, са същите като написаното от първоначалните автори преди толкова много столетия?

Децата днес играят една игра, наречена „Развален телефон“. Сядат в кръг и някой прошепва дадена фраза в ухото на съседчето си, то на свой ред прошепва каквото е разбрало в ухото на следващото дете и така посланието се завърта в целия кръг. Последният произнася каквото е чул на глас и всички се разсмиват поради причудливите изменения на оригиналното изречение. Възможно ли е по подобен начин предаването на Библията от поколение на поколение да е повредило текста така, че днес да разполагаме със сериозно изменени спрямо първоначалните версии текстове?

Принципи на текстуалната критика

Разбира се, същият въпрос се отнася и за всички други антични писания. Таблицата по-долу онагледява процеса как древни текстове се съхраняват през времето. Показан е пример на документ, написан около 500 г. пр. Хр. (произволна дата за примера). Оригиналният текст не може да оцелее неограничено време и затова преди да се разпадне, да се изгуби или да се разложи, му се изготвя копие, което се нарича „манускрипт“ (съкратено: MSS). Това е първото копие на документа (I препис). С преписването са ангажирани специална група хора, наречени „книжници“. С течение на годините се налага да се правят нови копия на ръкописа (II препис; III препис…). Някои от тези копия на текста (да кажем III препис) успяват да се съхранят до наши дни. В примерната диаграма по-долу виждаме, че е намерен ръкопис, който е датиран от около 500 г. сл. Хр. Това означава, че разполагаме със съхранени древни копия на въпросния текст единствено след 500 г. сл. Хр. Тогава за периода между написването през 500 г. пр. Хр. и този най-стар препис от 500 г. сл. Хр. (обозначен с x на диаграмата) на практика не разполагаме с налични копия за проверка на точността. Всички преписи на документа от този период са изчезнали.

Например ако някъде между I препис и II препис са били допуснати (неволно или не) грешки при преписване на документа, ние няма как да знаем за това, тъй като не разполагаме с тези манускрипти. Така периодът преди най-ранното налично копие (който нарекохме x) е всъщност интервалът на текстуална несигурност. Следователно един от принципите за определяне на достоверността на антични текстове, е дължината на периода х. Колкото по-кратък е този период на несигурност, толкова по-голяма може да е сигурността ни за точното съхранение на въпросния документ при преписване.

Разбира се, обикновено днес са налични не един и два ръкописа на древните документи. Да допуснем, че разполагаме с два сходни манускрипта, които на дадено място имат разлика в текста:

Оригиналният автор на този текст е написал или „Йона“, или „Йоан“. Единият от двата ръкописа съдържа грешка. Въпросът е кой. Ако разполагаме само с тези два текста, ще е много трудно да дадем отговор на този въпрос.

Сега обаче си представете, че сме открили още преписи от същото съчинение:

Сега вече е далеч по-лесно да заключим в кой манускрипт е грешката. Далеч по-голяма е вероятността такава грешка да е допусната еднократно вместо цели три пъти. Следователно препис 2 съдържа грешка, а оригиналният автор е имал предвид „Йона“, а не „Йоан“.

Този простичък пример онагледява втори принцип за установяване на точност и интегритет на даден античен текст. Колкото повече ръкописи са налични, толкова по-лесно се виждат и се коригират грешките и толкова по-ясно става съдържанието на оригинала.

Текстуална критика на класически гръкоримски писания, съпоставени с Новия завет

Дотук изтъкнахме два индикатора, с чиято помощ се установява текстуалната достоверност на античните документи: (а) Измерва се времето между оригиналното съчинение и най-ранните запазени до наши дни налични преписи. (б) Изброяват се съществуващите днес манускрипти. Тъй като тези индикатори важат за всички древни писания, можем да ги приложим както към Библията, така и към други антични текстове: (1)

Автор Дата на написване Най-ранно копие Период x Брой копия
Цезар 50 г. пр. Хр. 900 г. сл. Хр. 950 години 10
Платон 350 г. пр. Хр. 900 г. сл. Хр. 1250 години 7
Аристотел* 300 г. пр. Хр. 1100 г. сл. Хр. 1400 години 5
Тукидит 400 г. пр. Хр. 900 г. сл. Хр. 1300 години 8
Херодот 400 г. пр. Хр. 900 г. сл. Хр. 1300 години 8
Софокъл 400 г. пр. Хр. 1000 г. сл. Хр. 1400 години 100
Тацит 100 г. сл. Хр. 1100 г. сл. Хр. 1000 години 20
Плиний 100 г. сл. Хр. 850 г. сл. Хр. 750 години 7

* която и да е негова творба

Тези автори са сред най-големите имена на класическата древна литература. Техните съчинения са оформили облика на Западната цивилизация. Средно от техните писания разполагаме с не повече от 10-100 манускрипта, най-ранните измежду които са съхранени едва хиляда години след написването им. От научна гледна точка тези данни може да се приемат като контролна информация, тъй като съдържат литературни текстове (на класически автори), които днес се възприемат широко от учени и изследователи по цял свят.

Следващата таблица представя библейските писания (и в частност текстовете на Новия завет) според същите принципи за установяване на текстуална достоверност. Според обичайния научен подход за подобно изследване можем да направим сравнение между тези данни и контролната информация от предишната таблица. (2)

Манускрипт Дата на написване Най-ранно
копие
Период x
Папирус „Джон Райлъндс“ 90 г. сл. Хр. 130 г. сл. Хр. 40 години
Папирус „Бодмър“ 90 г. сл. Хр. 150-200 г. сл. Хр. 110 години
Папирус „Честър Бийти“ 60 г. сл. Хр. 200 г. сл. Хр. 20 години
Codex Vaticanus 60-90 г. сл. Хр. 325 г. сл. Хр. 265 години
Codex Sinaiticus 60-90 г. сл. Хр. 350 г. сл. Хр. 290 години

Броят новозаветни ръкописи е толкова огромен, че би било невъзможно всички те да се изброят в една таблица. Един изследовател (3), който е отделил години в проучване на този въпрос, споделя следното:

„В днешно време разполагаме с над 24 000 ръкописни копия от части от Новия завет… Нито един друг античен документ не би могъл дори да започне да си съперничи с това количество и с такива атестации. Само за сравнение, „Илиада“ от Омир е на второ място с 643 оцелели древни копия.“

Друг водещ учен от Британския музей (4) потвърждава това заключение:

„Изследователите са единодушни, че днес разполагаме в основни линии с автентичния текст на античните елински и римски автори… И все пак нашите познания за техните съчинения се осланят едва на шепа ръкописи, докато манускриптите на Новия завет наброяват… хиляди.“

Новозаветната текстуална критика и Константин Велики

Значителен брой от наличните днес манускрипти датират от дълбока древност. Вкъщи разполагам с книга, която описва най-старите запазени новозаветни документи. Въведението ѝ започва със следните думи:

„Настоящата книга предлага транскрипции на 69 от най-ранните новозаветни манускрипти… датирани от началото на II век до началото на IV век (ок. 100-300 г. сл. Хр.)… Тук се съдържат около две трети от целия текст на Новия завет.“ (5)

Тази информация има огромно значение, тъй като въпросните ръкописи се датират отпреди епохата на император Константин Велики (ок. 325 г. сл. Хр.) и много столетия преди Римокатолическата църква да се сдобие с огромна власт. В днешно време мнозина обвиняват Константин и католицизма във въвеждане на умишлени изменения на библейския текст. Това твърдение бихме могли да го подложим на проверка, ако съпоставим библейските преписи отпреди епохата на Константин Велики (тъй като са налични) с тези от по-късни времена. При подобна проверка се оказва, че текстовете са едни и същи. Посланието на библейските манускрипти, датирани отпреди 200 г. сл. Хр., е абсолютно същото като това на средновековните ръкописи, датирани след 1200 г. сл. Хр. Оказва се, че Библията не е видоизменяна нито от Римокатолическата църква, нито от Константин Велики. Това твърдение изобщо не е религиозно. То се основава изцяло на научни факти. Илюстрацията по-долу онагледява хронологията на манускриптите, на които се основава Новият завет.

Следствия от текстуалната критика на Библията

Какво можем да заключим от всичко казано дотук? Със сигурност най-малкото според онова, което можем да измерим обективно и емпирично (като броя на наличните ръкописи и изминалото време между написването им и най-ранните запазени преписи), можем да кажем, че автентичността на Новия завет е потвърдена далеч по-убедително от който и да е друг класически древен текст. Присъдата, към която ни тласкат доказателствата, най-добре може да се сумира със следния цитат: (6)

„Да се отнасяш скептично относно наличния текст на Новия завет означава да позволиш на цялата класическа античност да изчезне в мрака, тъй като никой друг документ от древните епохи не притежава толкова солидна атестация от библиографска гледна точка колкото Новият завет.“

С други думи, ако човек държи да бъде последователен – т.е. ако реши да оспорва достоверността на съхранения библейски текст, – тогава със същата лека ръка ще изхвърли и всичко останало, което имаме от древността. Подобно нещо не би допуснал никой образован историк. Ние знаем, че библейските текстове не са се изменили ни най-малко, въпреки че цели епохи, езици и империи са идвали и отминавали от времето, когато най-ранните запазени манускрипти предхождат всичко това. Например ние знаем днес, че библейският разказ за чудесата на Исус не е добавен от някой ревностен средновековен монах. Знаем го, понеже разполагаме с ръкописи, които предхождат средновековните монаси и които също съдържат дословно абсолютно същите чудеса на Исус.

Какво да кажем за преводите на Библията?

Какво да кажем обаче за грешките при превеждането на Библията и за наличието на толкова много различни библейски версии? Това не е ли показателно за невъзможността с точност да се определи какво в действителност са написали първоначалните автори?

Преди всичко, нека да изясним едно недоразумение. Мнозина смятат, че в днешния си формат Библията е преминала през множество преводачески етапи, като всеки следващ език е наследник на превод на някой друг език, например: гръцки – латински – средновековен английски – шекспиров английски – съвременен английски – днешни преводи. В действителност обаче всички съвременни библейски преводи са направени директно от оригиналните езици. При Новия завет преводаческият процес е от старогръцки език към съвременен език, а при Стария завет преводът се прави направо от староеврейски към съвременен език. Основните гръцки и еврейски оригинални текстове са едни и същи стандартни ръкописи. Така различията между библейските версии се дължат на становището на езиковедите и конкретните им решения как да преведат оригиналните изречения на приемния език.

Поради огромното количество класическа литература, писана на старогръцки език (на който е бил написан и Новият завет), днес е напълно възможно да се определят с точност оригиналните мисли и думи на оригиналните автори. В действителност различните съвременни библейски преводи потвърждават това. Вземете например добре познатият стих Йоан 3:16, преведен в няколко съвременни български варианта на Библията. Обърнете внимание на нюансите в подбора на думи, при което обаче значението и смисълът са абсолютно същите:

„Защото Бог толкова възлюби света, че даде Своя Единороден Син, за да не погине нито един, който вярва в Него, но да има вечен живот.“ (Ревизирано издание на Библията)

„Защото Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен.“ (Синодално издание на Библията)

„Защото Бог толкова обикна света, че даде своя единствен Син, за да може всеки, който повярва в него, да не умре, а да има вечен живот. (Съвременен превод)

Както виждате, между преводите няма разногласия. Всички казват едно и също нещо, но с различен подбор на думите и различен словоред.

В обобщение, нито времето, нито преводаческият процес са накърнили идеите и мислите, изразени в оригиналните библейски ръкописи. Първоначалното значение на тези книги не е недостъпно за нас. Днес знаем, че текстът в съвременните библейски преводи е абсолютно същият като онзи, който някога са записали оригиналните автори. Текстуално те са напълно достоверни.

Важно е да си дадем сметка какво показва и какво не показва това наше кратко изследване. Това не доказва, че Библията непременно е Божието слово, нито пък, че непременно е истинна. Може да се твърди (най-малкото според представените дотук свидетелства и аргументи), че макар оригиналните идеи на библейските автори да са предадени до нас с точност, това не доказва непременно дали тези идеи са верни (или дали идват от Бога). Това е така. Разбирането на текстуалната достоверност на Библията обаче ни предоставя изходна позиция, от която можем сериозно да се впуснем в изследване на библейския текст, за да проверим дали някои от тези останали въпроси може да получат отговор и за да се информираме какво е нейното оригинално послание. Библията твърди за себе си, че нейното послание е благословение от Бога. Ами ако действителност това е вярно? Отделете време, за да се запознаете с някои от най-значимите събития в Библията, които разясняваме в този уебсайт.

 

  1. McDowell, J., Evidence That Demands a Verdict, 1979, pp. 42-48
  2. Comfort, P.W., The Origin of the Bible, 1992, p. 193.
  3. McDowell, J., Evidence That Demands a Verdict, 1979, p. 40.
  4. Kenyon, F.G. (former director of British Museum), Our Bible and the Ancient Manuscripts, 1941, p. 23.
  5. Comfort, P.W., The Text of the Earliest New Testament Greek Manuscripts, 2001, p. 17.
  6. Montgomery, History and Christianity, 1971, p. 29

 

Отброяването започва още в началото

Вече говорихме за това, как човекът опорочава и изгубва образа, с който е бил създаден в самото начало. Според Библията Бог има конкретен план, за който научаваме от едно впечатляващо обещание, дадено в зората на човешката история.

Библията всъщност е библиотека

Нека първо разгледаме някои факти за Библията. Тя представлява сбор от книги, написани от множество автори. Съставянето им от първата до последната отнема период от около 1500 години. Това превръща Библията по-скоро в библиотека от книги и определено я отличава от всички други велики литературни творби в човешката история. Ако тя бе написана от един автор или от група хора, които се познават и работят заедно, единството в нейното съдържание нямаше да бъде толкова изненадващо. Хората, които са я написали, обаче са разделени във времето на стотици, дори хиляди години един от другиго. Те произлизат от различни държави, говорят на няколко езика, имат различно социално положение в обществото. Посланията им обаче са не само тясно свързани помежду си, но и намират подкрепа от многобройни исторически източници извън Библията. Най-старите копия на старозаветните книги (тези, писани преди идването на Христос), които са съхранени до ден днешен, датират от около 200 г. пр. Хр. Съществуващите копия на Новия завет са от периода около 125 г. сл. Хр.

Обещаното благовестие още от Градината

Още в началните страници на Библията виждаме пример как тя предсказва бъдещето. Въпреки че става дума за началото на историята, книгата е писана с разбиране за края ѝ. Бог се обръща към Сатана (който по това време е възприел формата на змия) с едно загадъчно обещание, отнасящо се за Грехопадението на човека.

Ще поставя и вражда между тебе и жената, и между твоето потомство и нейното потомство. То ще ти смаже главата, а ти ще му нараняваш петата. (Битие 3:15)

Виждаме, че това са пророчески думи, тъй като частицата „ще“ е за бъдеще време. Споменават се пет различни участници:

  1. Говорещият е самият Бог.
  2. Думите са отправени към змията (Сатана).
  3. Споменава се жената.
  4. Споменава се потомството на жената.
  5. Споменава се потомството на змията (Сатана).

Обещанието предсказва какви ще бъдат взаимоотношенията между тези участници в бъдещето. Показва ги схемата по-долу:

Отношения между участниците в обещанието.
Отношения между участниците в обещанието

Не се уточнява коя е „жената“, но се казва, че и тя, и Сатана ще имат „потомство“. Между жената и змията ще съществува „вражда“. И по същия начин между наследниците им ще съществува вражда. Сатана ще „наранява петата“ на бъдещия потомък на жената, а той на свой ред „ще смаже главата“ на Сатана.

Кой е въпросният потомък? Конкретна личност

Направихме някои наблюдения и е време да пристъпим към изводи. Очевидно според това пророчество „потомството“ на жената е конкретна личност. Не е нито група хора, нито неодушевен предмет. Не е нито философия, нито учение, нито политическа система, нито някаква религия. Ако зависеше от нас, ние вероятно бихме избрали някое от тези неща, понеже обикновено си представяме, че покварата и корупцията могат да се преборят само с помощта на обществени и религиозни системи. Бог обаче е имал нещо съвършено различно предвид. В пророчеството се говори за конкретна фигура. Именно той ще смаже главата на Сатана.

Обърнете внимание какво не се казва. Бог не казва, че въпросният потомък ще дойде от жената и от мъжа. Това ще бъде потомък единствено на жената. Подобно твърдение е изключително необичайна, понеже в описанието на родословните дървета Библията цитира предимно мъжки имена – на бащи и на синове. Някои хора твърдят, че Библията е „сексистка“ книга, понеже насочва вниманието най-вече към герои от мъжки пол. В този случай обаче не е така. Обещанието не говори за потомък, който да произлиза от някой мъж. В него се споменава единствено жената, без да се говори за мъж.

Векове по-късно един пророк доразвива това обещание

Стотици години след това обещание един пророк записва следното на страниците на Стария завет:

Господ ще ви даде знамение: Ето, девицата ще зачене и ще роди син. И ще го нарече Емануил, което означава „Бог с нас“. (Исая 7:14; 750 г. пр. Хр.)

Повече от седем столетия след изричането на тези думи от пророк Исая се ражда и Исус. Според Новия завет неговата майка е била девствена – и с това се е изпълнило предсказанието на Исая. Дали обаче за Исус е ставало дума и в онова първо пророчество, дадено още в зората на човешката история? Неговата поява отговаря на всичко, казано по-горе – че ще бъде един потомък, че ще е личност и че ще бъде наследник само на жена. Като имаме предвид всичко това, думите на Бога в Битие 3:15 не са толкова загадъчни.

„Ще ти нарани петата“?

Какво означават думите, че Сатана „ще наранява петата“ на потомъка? Една година работих в джунглите на Камерун. Налагаше се в лепкавата жега всички да носим дебели гумени ботуши, защото във високите треви често се криеха змии, които атакуват ходилата (петите), а ухапването им е смъртоносно. След подобно преживяване тези думи придобиват по-голяма ясното. Бъдещият потомък на жената ще смаже Сатана (змията), но с цената на собствения си живот. Тази картина предвещава победата, извоювана чрез саможертвата на Христос.

„Жената“ – двойно значение на думата?

И така, ако обещанието, което е дадено още в началото, се отнася за Исус Христос, тогава „жената“ би следвало да е девицата, която става негова майка – Мария. Има обаче и второ значение. Забележете как един друг старозаветен пророк се обръща към израилевия народ:

О, Израил… аз ще те сгодя за Себе Си до века, и ще те сгодя за Себе Си в правда и в правосъдие, и в милост и в милосърдие. Ще те сгодя за Себе Си в истина и ти ще познаеш Господа. (Осия 2:19-20; 800 г. пр. Хр.)

Библията нарича Израил „съпругата на Господ“. Последната книга на Новия завет описва тежък сблъсък между тази жена и нейния неприятел.

Голямо знамение се яви на небето: жена… с корона от дванадесет звезди. Тя беше бременна и викаше от родилни болки, като се мъчеше да роди.

И друго знамение се яви на небето: голям червен змей, който… застана пред жената, която щеше да роди, за да погълне детето ѝ, щом роди.

И тя роди син, мъжко дете, което щеше да пасе всичките народи с желязна тояга…

Големият змей, древната змия, наричан дявол и Сатана, който мами целия свят, хвърлен беше на земята и ангелите му бяха хвърлени заедно с него…

Когато змеят видя, че беше хвърлен на земята, започна да преследва жената, която беше родила мъжкото дете… Тогава змеят се разгневи срещу жената и отиде да воюва против останалите от нейното потомство… (Откровение 12 гл.; 90 г. сл. Хр.)

По майчино потекло Исус Христос има еврейски произход. Тоест той е едновременно потомък на жената Мария и на „жената“ Израил. Обещанието се сбъдва и в двата случая. Древната змия (Сатана) враждува срещу „жената“ Израил, като ѝ обявява война. Това хвърля светлина върху причината за огромните страдания, през които минава този древен народ през вековната си история – страдания предсказани още в самото начало.

А потомъкът на змията?

Кой обаче е потомъкът на Сатана? Според последната книга в Библията, много страници и хиляди години след обещанието в книгата Битие, се говори за друга личност, която предстои да се появи. Обърнете внимание на описанието:

Звярът, който си видял, беше и го няма. Скоро ще излезе от бездната и ще отиде в погибел. И земните жители – всеки, чието име не е написано в книгата на живота от създаването на света – ще се зачудят, когато видят, че звярът беше и го няма, и пак ще дойде.
Тук е нужен разум, който има мъдрост…
(Откровение 17:8-9; записано от апостол Йоан ок. 90 г. сл. Хр.)

Тук се описва конфликт между потомъка на жената и потомъка на Сатана. Тази вражда за първи път се предсказва в самото начало на Библията – в книгата Битие. Подробностите се осъществяват столетия по-късно. Отброяването между последния сблъсък между Сатана и Бога е започнало още в онази древна Градина. В центъра на цялата история на човека всъщност винаги е била личността на Христос.